– Един час – въздъхна Бърнард. Нещо се стовари в щита му и той бутна с рамо Тави. – Няма да издържим толкова. Сестра ми?
– Тя е в едно от спалните помещения в източния двор, с Грам. Джиралди каза, че я е видял да влиза вътре с него.
– Това е добре – каза Бърнард, – добре.
Един от легионерите по-надолу на стената извика. Тави вдигна поглед и видя една стрела да стърчи от горната част на рамото му. Раната не изглеждаше смъртоносна, но само след няколко секунди главата на мъжа клюмна и той се свлече на пътеката.
Бърнард сграбчи Тави за ръката и тръгна приклекнал зад парапета, настрани като рак покрай бойниците, като държеше щита пред себе си и Тави. Постави пръсти на шията на мъжа и се намръщи.
– Пробила е артерия. Мъртъв е. – Наведе се по-близо и добави: – Това не е маратска стрела.
Легионерът до него потръпна внезапно. Шлемът му стърчеше само няколко инча над щита, но нещо улучи главата му и тя се килна силно назад. Той примига няколко пъти и две струйки кръв се стекоха по носа му и по едното слепоочие. Погледът му се зарея в празното пространство и той също като първия се свлече на една страна. От шлема му стърчеше стрела.
Амара задърпа Фейд към Бърнард и Тави и надзърна над щита му.
– Това е той – изсъска тя.
Легионерът от другата страна на Бърнард приклекна зад щита си, сви се плътно зад него – нито косъм не се подаваше отстрани или отгоре. Следващата стрела удари самия щит, проби го и се заби между ребрата на войника. Той изхърка и от устата му изби кървава пяна.
Тави гледаше ужасен легионерите, които умряха за секунди на стената до него. Случи се толкова бързо. За по-малко от половин минута невидимият стрелец уби трима мъже.
– Трябва да се махнем оттук – заекна последният останал наблизо легионер и понечи да се изправи. – Не можем да останем тук.
– Стой долу, глупако – изкрещя Бърнард.
Но легионерът се надигна, готов да хукне към въжето, което лежеше намотано до липсващата част от стената. Още не се бе изправил, когато извика и Тави видя една дебела черна стрела да пронизва крака му. Легионерът изпусна щита си и падна върху него.
Следващата стрела го прониза право в ухото му. Мъжът се сви на кълбо, сякаш се готвеше да заспи, и повече не помръдна.
– Проклет да си, Фиделиас! – изкрещя яростно Амара.
Тави огледа пътеката на стената. Зад него бойниците свършваха и започваше празното пространство на пробива, което беше оставил гаргантът на Дорога. Пред него бойниците се простираха масивни, здрави и опираха в далечния си край в почти отвесна скала. Строителите на гарнизона бяха използвали стръмните гранитни хълмове от двете страни на защитната стена, които служеха за северна и южна стена.
– Амара, можем ли да се изкачим нагоре? Можем ли да се измъкнем оттам?
– С всички тези въздушни рицари? – Амара поклати глава. – Нямаме никакъв шанс.
Дворът кипеше от крясъците на маратите и зверовете им – конете цвилеха, вълците ръмжаха, стадоморите надаваха пронизителните си писъци. Спускането по въжето до двора щеше да означава още по-сигурна смърт.
– В капан сме – каза задъхано Тави.
Още една стрела се удари в щита на Бърнард и стоманеният ѝ връх проби металното покритие и дървото. Острият ѝ връх се показа на няколко пръста отвътре и на косъм от слепоочието му. Бърнард пребледня, но непоколебимостта на лицето му не изчезна. Покри себе си и Тави с щита.
Над дупката на стената се изви вятър и когато Тави погледна назад, видя отново мъжа, който командваше въздушните рицари. Един от Аерите му го спусна на пътеката на стената, а малко след това до него кацна и огромният майстор на меча.
Амара пое въздух, а лицето ѝ пребледня.
– Махай се оттук, Фиделиас – изкрещя от безсилие тя.
Безобидният на пръв поглед мъж удостои приклекналите на стената с безразличен поглед.
– Дай ми кинжала.
– Не е твой.
– Дай ми кинжала, Амара.
Вместо отговор Амара се изправи и изтегли меча си. Извади кинжала от колана си и го пусна на каменната пътека зад себе си.
– Ела и го вземи, ако можеш. Изненадана съм, че не уби всички, въпреки че имаше тази възможност.
– Свършиха ми стрелите – отвърна мъжът. – Алдрик, убий ги.
Гигантът извади меча си и тръгна по пътеката.
Амара прокара нервно език по устните си и стисна отпуснатия покрай крака си меч. Тави забеляза, че ръцете ѝ трепереха още по-силно отпреди.
Чичо му изръмжа, дръпна рязко кожените ремъци от вътрешната страна на щита и освободи ръката си. После му подаде щита и каза:
– Не го изпускай.
Изправи се, взе двуострата секира и застана до Амара.