В следващия миг тялото на Фиделиас изчезна под краката на десетките нахлуващи през пробива марати.
Тави се огледа, задъхан, изтощен, усещаше толкова много болка, колкото си мислеше, че не може да съществува в целия свят. Чичо Бърнард. Фейд. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре, не можеше да спре грозните, отчаяни хлипове, надигнали се в гърдите му. Опря буза в камъка под него и заплака.
След малко усети, че Амара беше допълзяла до него. Тя влачеше и щит със себе си. Легна до Тави и покри и двамата с него.
Той не можеше да спре да хлипа. Усети лекото потупване на ръката ѝ по гърба си.
– Всичко е наред, Тави. Всичко е наред. – Тя притисна бузата си до косата му. – Шшш. Ще се оправиш. Всичко свърши.
Свърши.
Тави плака тихо, докато тъмнината не го погълна.
Глава XLIV
Затворена като в капан, безпомощна, Исана стоеше на втория етаж в една от постройките в източния двор и наблюдаваше със свито сърце схватката на пътеката при пробива в стената.
Видя брат си да пада от стената, после през замъглени от сълзи очи видя как и Курсорът падна на бойниците. Изкрещя, когато Тави взе падналия меч и се изправи пред огромния майстор на меча, и отново, когато Фейд взе старото оръжие и започна да се бие с мъжа на пътеката. Стоя като вкаменена на прозореца, нехаеща за свистящите от време на време стрели, докато Фейд увисна на въжето, изхвърлен от стената, докато Тави се бори за кинжала и предателят Курсор се изгуби от поглед.
Видя как Тави рухна върху камъка и как ранената Амара допълзя до него и го скри с щита си.
– Тави – чу като в просъница гласа си. – Тави, не. О, велики фурии.
Тя се обърна и излетя от стаята, хукна надолу по стълбите към приземния етаж – общото помещение за войниците. Тежките железни капаци бяха затворени пред прозореца, но железните решетки, с които се подсигуряваше вратата, бяха откъснати от пантите им само преди миг, заедно с тежката дървена врата, и сега входът на помещението беше препречен от две тежки маси, които стигаха едва до половина на вратата.
Фредерик стоеше на вратата, с легионерски щит в лявата си ръка и очукана лопата в дясната. До него стоеше здрава, силна жена, съпруга на някой от легионерите. Босите ѝ крака бяха стъпили здраво на пода, а ръката ѝ стискаше окървавено копие. Косата на младия пастир на гарганти беше подгизнала от пот и висеше провиснала покрай лицето му.
На бузата му имаше порезна рана, която щеше да остави голям белег по цялата дължина на челюстта му, чак до ухото, но в очите му се четеше мрачна непоколебимост.
В момента, в който Исана слезе по стълбите, един марат се хвърли към барикадата с каменни брадви в двете си ръце. Замахна с първата към Фредерик, но пастирът вдигна щита си и острието ѝ изтрещя в него. Жената замахна свирепо с копието си и прониза бедрото на марата. Той изпусна втората брадва, с която се канеше да избие острия връх на копието.
Фредерик изрева и заби острието на лопатата си в гърдите на марата. После го издърпа към себе си и с вик изрита зашеметения марат в корема. От подсиления от земната му фурия удар, войнът полетя назад и се стовари на кълбо върху каменната настилка на двора.
Исана се втурна към вратата.
– Фредерик, видях Тави и Бърнард. Ранени са, трябва да им помогна.
Фредерик се обърна към нея. Беше задъхан, а красивото му лице бе осеяно с капчици кръв.
– Но, господарке Исана! Навън гъмжи от марати.
– А те лежат там ранени. Трябва да ми помогнеш да ги измъкнем оттам.
– Тръгвайте. – Жената с копието кимна на Исана. – Ще успеем да задържим вратата за известно време.
– Сигурна ли си? – попита Фред и изтерзаното му лице се свъси тревожно.
– Благодаря ти – каза Исана и стисна рамото на жената. После сграбчи Фредерик и го помъкна след себе си. – Те са близо до портата, точно при пробива в стената.
Фредерик преглътна и кимна.
– Значи, просто отиваме до другия двор и ги прибираме, така ли?
– Да.
Фредерик намести пръсти около дръжката на лопатата и кимна.
– Добре тогава.
Исана стискаше здраво рамото на Фредерик, докато той, наведен напред, огледа двора, после притичаха, като се придържаха близо до стената. Дворът приличаше на излязла от кошмар кланица. Маратите бяха навсякъде, атакуваха постройките, биеха се един с друг и с алеранските защитници.
Разнесе се пронизителен, изпълнен с ужас писък. Двойка стадомори изникнаха на изхода на постройката отсреща. Извлачиха отвътре за ръцете ранен легионер, после го хвърлиха на земята между тях.
Шлемът на легионера се изтърколи от главата му и отдолу се показаха плешиво теме и познато, изтощено лице.