– Ами ти? – погледна я той със загрижено лице.
– Ще се справя и сама – каза Исана. За миг ужасът, болката и паниката на хората около нея сякаш се издигнаха като вълна, която заплашваше да я удави. Труповете на маратите лежаха на пода, усукани и неподвижни, а лицата им бяха запечатали предсмъртната агония. От гърлото ѝ се отскубна неволен, треперещ смях. – Ще се справя. Трябва да се добера до него.
Фредерик преглътна и кимна.
– Добре, господарке.
Тя се насили, за да поеме дълбоко дъх и да овладее емоциите, преминаващи през нея.
– Удръж вратата, Фредерик. Пази децата.
Тя излезе навън колкото успя по-бързо и отново тръгна към далечния двор.
Битката, както изглежда, затихваше. Трупове и ранени лежаха навсякъде. Тя видя как един марат от стадоморите изскочи тичешком иззад ъгъла, но веднага след това бе повален от двойка марати на коне, чиито копия пронизаха гърба му. Отнякъде излетя огромен освирепял вълк, нахвърли се върху един от конете и впи зъби в хълбока му. Успя да го свали на земята, което накара ездача му да скочи от гърба му, но в момента, в който краката му докоснаха земята, той се завъртя с копие в ръка и се хвърли срещу вълка.
Исана забърза напред, покрай командирската постройка, където мрачен, посивял легионер ѝ изкрещя да влиза вътре. Тя не му обърна внимание и продължи към източния двор.
Веднага забеляза, че там боевете са били най-сериозни и касапницата най-голяма. Именно там бяха останали да лежат първите трупове от по-рано през деня, но сега отгоре им имаше стотици нови тела. Бяха предимно марати, макар че тук-там сред бледите тела на варварите ясно се открояваха червено-златистите туники на риванските легионери. Земята бе така плътно застлана с тела, че можеше да стигне до отсрещния край на двора, без кракът ѝ да докосне камък.
Исана тръгна напред, подбирайки предпазливо пътя си през двора. На два пъти се стресна, когато някой марат с обезумели от ужас очи профучаваше покрай нея, насочил се към разбитите порти. Тя им правеше път и ги оставяше да минат. После няколко марати на коне прекосиха двора в галоп, а копитата им мачкаха телата безразборно. Тук-там помръдваше някой ранен, опитваше се да изпълзи или просто чакаше да умре. Целият двор беше пропит от миризмата на кръв и отвратителната воня от разпорени стомаси и докато стигна до разрушената част от стената, където последно беше видяла Тави, Исана почти беше загубила свяст от неистовата смрад.
Изкатери на четири крака камарата отломки, за да стигне до отсрещната страна, като се подготвяше за ужасната гледка, която се страхуваше, че я очаква: брат ѝ, върху камъните, мъртъв. Фейд, увиснал в края на въжето, със счупен врат, обесен. Тави, проснат на пътеката, кървящ до смърт.
Вместо това откри Бърнард, облегнат с гръб в основата на стената. Ризницата му беше разкопчана и повдигната до мястото, където мечът на наемника го бе пронизал. Кожата на корема му розовееше, гладка и непокътната – току-що възстановена с помощта на фурия. Тя се запрепъва по камъните към брат си и протегна ръка към шията му. Намери пулса му – бавен, ритмичен и силен.
Очите ѝ се премрежиха от сълзи. Нещо помръдна и Исана вдигна поглед. Видя Фейд да се изправя от земята, недалече от Бърнард. Вратът му беше надран и ожулен, на ръкава си имаше петно от кръв, но отдолу се показа гладка, чиста кожа – и неговата рана бе затворена с фурия.
– Фейд – попита захласната от изненада Исана. – Но как?
Робът обърна лице нагоре към бойниците.
– Тави – каза той с напрегнат глас. – Те са при него.
Около Исана се посипаха ситни камъчета и прах и тя също вдигна поглед нагоре.
Одиана стоеше на стената и гледаше надолу с празни, безизразни очи. Едно босо стъпало подритна навитото до нея въже, то се разви, докато падаше, и краят му тупна в стената до главата на Исана.
– Качвай се – каза Одиана.
– Какво си му сторила? – попита Исана.
– Знаеш, че не мога да те чуя – отвърна водната вещица. – Качвай се – повтори тя и изчезна зад ръба.
Исана погледна Фейд и хвана въжето. Робът приближи, хвана я за кръста и я повдигна, за да започне да се изкачва.
Когато стигна горе, завари Одиана надвесена над телата на Тави и Амара. И двамата бяха бледи, неподвижни, но дишаха равномерно. Исана се втурна към Тави, докосна лицето му и отстрани една къдрица от очите му. Заплака от облекчение, усети как ужасът и страхът от последните няколко дни си отиват, но празнината от тях не можеше да се запълни от друго освен от сълзи. Не направи усилие да ги спре.