– И всички са щастливи, и отново заедно – промърмори Одиана. – Ето. – Тя се обърна и тръгна към въжето, явно с намерението да се спусне долу.
– Защо? – попита със задавен глас Исана – Ти ги спаси. Защо?
Килнала глава на една страна, Одиана зачете по устните на Исана.
– А, защо. Защо, наистина? – Тя поклати глава. – Можеше да ме убиеш в Кордхолт. Или просто да ме изоставиш. Не направи нито едното, нито другото. Можеше да ме предадеш на Курсора. И това не направи. Заслужаваш отплата. Ето я и нея.
– Не разбирам.
– Да спася живота ти, щеше да е малко според мен. Да спася живота на близките ти, е друго нещо. Обичаш момчето като син. Обичаш го толкова много, че ме заболяват очите, като те гледам. И холтъра. Дори роба. Те са важни за теб. Така че ти давам живота им. Сега везните помежду ни са отново изравнени. Правя го сега, но не очаквай да се повтори.
Исана кимна.
– А момичето?
Одиана въздъхна.
– Честно да ти кажа, надявах се тя да умре, ей така, без особена причина, но ще живее. Така я намерих, така я оставям. Приеми го както искаш.
– Благодаря ти.
Водната вещица сви рамене.
– Надявам се, че никога повече няма да се видим, Исана – промърмори тя с откровена топлота в гласа.
После хвана въжето, спусна се по стената и се отправи с бърза крачка през двора, към вътрешността на укреплението.
Исана обърна гръб на отдалечаващата се жена и коленичи до Тави, за да докосне челото му, и изпрати Ручей да се увери, че наистина е добре. Долови болката му, разбра, че ще му е нужна по-сериозна намеса на силна водна фурия, за да се оправи съвсем, но водната вещица беше казала истината – беше спасила живота му.
Нещо изстърга в камъка зад нея. Фейд се изкачи по въжето и го изгледа укорително, докато го пускаше отново на пътеката.
– Тави? – попита той.
– Добре е – прошепна Исана. – Ще се оправи.
Фейд приближи тихо и сложи ръка на рамото на Исана.
– Той е смел. Също като баща си.
Исана вдигна поглед към Фейд и се усмихна уморено.
– Битката? Свърши ли?
Фейд кимна и погледна към двора и портите.
– Свърши.
– Помогни ми тогава – каза Исана. – Да го сложим на легло, за да можем да се погрижим за раните му.
– А после? – попита Фейд.
– После… – Исана затвори очи. – После си отиваме у дома.
Глава XLV
Фиделиас отвори очи. Наоколо беше тъмно и прохладно. Цялото тяло го болеше.
– Добре – измърка Одиана. – Вече си буден. – Тя се наведе над него и постави леко пръстите си на слепоочията му. Хладният блед метал на дисциплиниращия нашийник проблясваше на гърлото ѝ. – Кървенето ти спря.
– Какво стана? – попита Фиделиас.
Тя проследи внимателно движенията на устните му, после отговори:
– Открих моя Алдрик, а след това намерих и теб. Още сме в гарнизона. Трябва да ни помогнеш.
– Къде сме?
– В един склад. Любимият ми има да свърши нещо и след това тръгваме.
– Кинжалът?
– В ръката ти е. Отказа да го пуснеш.
Фиделиас вдигна ръка и погледна оръжието.
– Къде са хората ни?
– Вече тръгнаха.
Вратата на склада се отвори с изскърцване и влезе Алдрик, облечен в туниката на ривански легионер.
– Нямаме много време – каза той с напрегнат глас. Докуцука до Одиана и хвърли на земята няколко кървави парчета месо, прикрепени към дълги гриви от фина бяла коса. Скалпове. – Маратите претърсват постройките.
– Още един кръг има да се затвори – каза Одиана, усмихвайки се, и вдигна скалповете.
Докато си тананикаше, тръгна към купчина паднали сандъци и разпилени вещи по пода на сумрачния склад.
Фиделиас стана и се олюля. Дишаше тежко. Погледна надолу и видя, че той също е облечен в риванска туника. Алдрик го подхвана от едната страна, макар че самият майстор на меча също не изглеждаше по-стабилен на краката си.
– Кротко, старче. Зле пострада. Одиана те закрепи, но ще имаш нужда от сериозни грижи.
Фиделиас кимна. Прибра кинжала на Акватайнус в кесията на колана си и я завърза.
– Добре – каза той. – Как можем да се измъкнем оттук?
– Навън все още цари пълен хаос – отвърна Алдрик. – Алераните са объркани, има много ранени, а някои от постройките горят. Вълците са избягали и са зарязали стадоморите на милостта на врага. Повечето от тях са се били до смърт, но някои още ги измъкват от тавани и мазета.
Фиделиас кимна.
– А нашите хора?
– Претърпяхме много загуби. Ще трябва да плащаме много кръвнина. Ако успеем да се измъкнем от гарнизона, ще се срещнем с тях на уговореното място. Държиш ли се на крака?