Бърнард отново се засмя.
– Добре съм, освен това съм гладен – каза той. – А ти?
На Тави му се повдигна при мисълта за храна.
– Все още не, чичо.
Амара се пресегна за кана с вода, наля една чаша за Тави и му я подаде.
– Пий. След като отмине жаждата, ще огладнееш.
Тави кимна с благодарност и пи. Счупената му ръка беше отмаляла и той премести чашата в другата.
– Ти добре ли си? – попита Амара.
Тя се усмихна горчиво.
– Жива съм. Тук-там някой белег. Ще се оправя.
– Съжалявам – каза Тави. – Загубих кинжала.
Амара поклати глава.
– Няма за какво да съжаляваш, Тави. Ти се изправи срещу двама мъже, които са убили повече хора от всеки друг, когото познавам. Постъпи много смело. Не трябва да се срамуваш, че не успя да задържиш кинжала.
– Но без него Акватайнус ще се измъкне. Не можеш да докажеш, че е виновен, нали?
– На твое място бих внимавала какво приказвам, Тави. Ако някой те чуе, могат да те изправят на съд за клевета – намръщи се Амара.
– Но това е истината!
Тя се усмихна.
– Не и без ножа. Без него остават само подозрения.
– Ама че глупост – смръщи се Тави.
Амара се засмя с глас.
– Така е, но погледни го от друга страна. Ти спаси долината и кой знае още колко холтове извън нея. Ти си герой.
– Ъъ, така ли? – примигна неразбиращо Тави.
Амара кимна и лицето ѝ отново придоби сериозно изражение.
– Вчера предадох доклада си. Първият лорд пристига утре, за да награди лично хората за проявения от тях кураж.
– Аз не съм много смел – тръсна сърдито глава Тави. – Не се чувствам като герой.
– Може би по-късно ще се почувстваш.
Очите на Амара проблеснаха загадъчно.
Исана влезе с бърза крачка в стаята. Беше облечена в чисти дрехи и беше препасала на кръста си нова престилка.
– Тави – смъмри го тя. – Веднага обратно в леглото.
Тави скочи под завивките. Исана погледна строго към Бърнард.
– Ами ти? Бърнард, нали ти казах да не му даваш да става от леглото.
– О, вярно – ухили се глупаво той.
Исана пристъпи към брат си и докосна слепоочията му.
– Хм, е, ти поне няма да ми се пречкаш повече тук. Размърдай си мързеливите кокали и слизай долу да ядеш.
Бърнард се усмихна, наведе се напред и я целуна по челото.
– Както нареди моята лечителка.
– Дрън-дрън – сопна му се Исана. – Амара, добре си, нали? Нямаш треска, гадене?
Амара се усмихна и поклати глава. Извърна тактично глава, когато Бърнард се изправи, за да обуе със сковани движения панталоните си и да навлече една лека туника.
– Добре съм, господарке Исана. Ти свърши чудесна работа.
– Хубаво. А сега вън. Момчето трябва да си почине.
Бърнард се усмихна и разроши косата на Тави. Изправи се до Амара и хвана ръката ѝ. Курсорът примигна учудено и погледна надолу към ръката му, после обратно нагоре към лицето му. Усмихна се и бузите ѝ поруменяха.
– О, хайде, тръгвайте – каза Исана и плесна Бърнард по рамото.
Той се ухили и двамата с Амара излязоха от стаята. Тави забеляза, че не бързаха заникъде и вървяха прекалено близо един до друг.
Исана се обърна към Тави, сложи пръсти на слепоочията му, след това се усмихна.
– Как се чувстваш?
– Жаден, госпожо.
Тя се усмихна и напълни отново чашата му.
– Толкова се тревожих за теб, Тави. И така се гордея с това, което си направил. Цялата долина говори, смятат те за истински герой.
Тави примигна неразбиращо и отпи от чашата.
– И сега какво… трябва ли… трябва ли да правя нещо? Да се науча да произнасям речи или нещо такова?
Тя се засмя и го целуна по челото.
– Просто си почивай. Ти си смело момче, Тави. В труден момент мислиш повече за другите, отколкото за себе си. Това си ти, не го забравяй. – Тя се изправи. – Имаш посетители, но не искам да говориш с тях прекалено дълго. Изпий си водата и опитай да поспиш още. По-късно довечера ще ти донеса нещо за хапване.
– Да, госпожо – каза Тави. Той я проследи с поглед до вратата и точно преди да излезе, попита: – Лельо Исана? Кой е Арарис Валериан?
Исана спря на вратата и сключи сърдито вежди. Пое дълбоко въздух.
– Той… той беше рицар от Кралската гвардия. Един от личните телохранители на Принсепс Септимус. Известен майстор на меча.
– Той с Принсепс Септимус ли умря?
Тя се обърна към него и прошепна:
– Да, Тави. Той умря. Но това беше преди петнайсет години. Забрави, разбираш ли?
– Но…
– Тави – въздъхна Исана, – довери ми се. Моля те, Тави. Поне веднъж.
Той преглътна и кимна.
– Да, госпожо.
Исана се усмихна уморено.