– Посетителите ти са тук. Не забравяй, не говори твърде дълго.
Тя излезе. Миг по-късно Дорога наведе главата, за да се промъкне през вратата, и прекоси стаята. Огромният вожд на маратите беше облечен с набедреник, мантия от пера на танадент и блестяща, бледочервена туника. На колана му висяха чифт алерански ботуши, но той ходеше бос. На всеки от пръстите на двете му ръце блестеше по един пръстен. Лявата му ръка висеше на превръзка пред гърдите, подута, с още по-бледа кожа, но той изглеждаше в добро настроение. Усмихна се, отиде до леглото и чудовищно голямата му шепа разтърси ръката на Тави в приятелско ръкостискане.
Зад него вървеше Кайтай, намръщена, облечена с обичайната бедрена препаска, но с алеранска туника отгоре, обилно изцапана с храна и мръсотия. Дългата ѝ бяла коса беше изтеглена назад и сплетена на плитка, разкривайки деликатните извивки на скулите и шията ѝ.
– Е, млади боецо – каза Дорога, – отплатих ти се за това, че спаси моето кутре…
– Дъщеря – намеси се Кайтай. – Вече не съм кутре, татко.
– Дъщеря – избоботи Дорога с широка усмивка. – Ти спаси дъщеря ми и аз ти се отплатих за това. Но после ти спаси и мен. И сега отново съм ти длъжник.
– Нищо не съм направил – отвърна Тави.
– Твоят вик ме предупреди, Тави. Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. – Дорога смачка в прегръдка раменете на Тави и за момент той се притесни, че като нищо ще се сдобие с ново счупване. – Благодаря ти.
– Но аз не съм направил кой знае какво. Ти си този, който свърши важната работа. Поведе ордата си срещу друга орда. Срещу собствения си народ.
– Направих го, за да изплатя дълга си към теб – каза Дорога. – Каквото си започнал, трябва да довършиш. Така постъпват мъжете. – Дорога се усмихна и се изправи. – Кайтай!
Кайтай се намръщи.
Дорога я изгледа сърдито.
Тя завъртя очи с досада.
– Благодаря ти – каза троснато на Тави. – За това, че спаси живота ми.
– Ъъ. Моля – отвърна той.
Тя присви очи.
– Не мисли, че ще го забравя.
На Тави му се стори, че това прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.
– О, не, не, няма.
Кайтай се намръщи още повече, но когато заговори отново, погледът ѝ се смекчи едва доловимо.
– Ще се науча да яздя кон – заяви тя. – Ако това не е проблем за теб.
– Ъъ, разбира се, естествено. Това е страхотно, Кайтай. – Тави погледна Дорога с надежда.
Дорога завъртя очи и въздъхна.
– Трябва да вървим. Вашият главатар иска да ми благодари утре, а Кайтай трябва да си изпере туниката.
– Само кутретата ходят с туники – сопна му се Кайтай. – Глупаво е да ме караш да нося тази. Не я харесвам, не я искам. Защо не мога да нося това, което носят останалите маратски жени?
– Искаш да се разхождаш наоколо гола? – не можа да повярва Тави. – Да не си полудяла? Обличай се като нормален човек, докато сте тук.
Очите на Дорога грейнаха и лицето му се разтегли в широка усмивка.
– Хареса ми това. Много добре.
Кайтай стисна юмруци и прониза Тави с поглед, който би могъл да стрие камъни на прах. Тави едва се сдържа да не се скрие под чаршафите.
– Пфу – изсумтя Кайтай и излезе от стаята.
Дорога избухна в гърлен смях и разроши косата на Тави с жест почти като този на чичо му Бърнард.
– Обречен си, млади боецо. Обречен. Но не се отчайвай, с майка ѝ започнахме по същия начин.
– Какво? – примига Тави.
– Ще се видим отново – каза Дорога и се обърна да си върви.
– Какво? – отново попита Тави. – Майка ѝ какво? Дорога, чакай!
Дорога не забави крачка и боботещият му смях продължи да се носи, докато излизаше навън.
– Спомни си какво ти казах, Тави. Ще си поговорим отново.
Тави се намести в леглото. Намръщи се, скръсти ръце и се замисли. Мисълта, че неволно беше направил нещо доста сериозно, не му излизаше от главата.
– Да довърша каквото започнах – продължи мислите си на глас и продължи да се мръщи.
На вратата се почука. Тави вдигна поглед и видя белязаното, приветливо лице на Фейд, който му се усмихваше от прага.
– Тави – каза радостно Фейд.
– Здравей, Фейд. Ще влезеш ли? – усмихна му се Тави.
Фейд затътри крака по пода и влезе. Оглеждаше се с онзи празен поглед и носеше нещо дълго, увито в червен плат.
– Какво е това? – попита Тави.
– Подарък – каза Фейд. – Подарък, Тави.
Той му подаде вързопа. Тави се протегна да го вземе и откри, че е по-тежък, отколкото бе очаквал. Сложи го в скута си и започна да размотава плата. Оказа се един от червените плащове, каквито носеха статуите в Мемориала на Принсепс, а увит в него, в стара и износена от употреба ножница – лежеше очуканият стар меч, който Амара беше взела от Мемориала и който Фейд беше използвал на стената.