– Събуди ме, като пристигнем – промърмори Бърнард, легна по гръб, затвори очи и тялото му се отпусна.
Сбърчил чело, Тави погледна чичо си, после през рамо към овцете. Хитрушко отново ги беше събрал накуп в гъсталака и беше навел предупредително рога, но не срещу Тави.
– Чичо Бърнард – каза Тави и чу отново гласа си писклив и разтреперан от паника. – Чичо Бърнард. Мисля, че нещо идва.
Чичо му не отговори. Тави се огледа за меча и го видя на двайсетина крачки от себе си, оставен до мъртвия стадомор. Стисна юмруци в безсилна ярост. Той беше виновен за всичко. Ако не беше пренебрегнал задълженията си, за да впечатлява Берите, нямаше да се наложи да тръгва да търси стадото и нямаше да трябва чичо му да идва с него.
Тави потрепери. Изведнъж заплахата от смъртта му се стори прекалено реална, близка и осезаема.
Над долината плъзнаха сенки и Тави вдигна глава към скупчващите се на небето облаци, които скриваха слънцето. Чу тътена на далечна гръмотевица. Излезе вятър и дърветата и оскъдният храсталак се разлюляха и зашумяха. Стори му се, че земният им сал пълзи едва. Въпреки че беше набрал скоростта на човешки ход и непрекъснато ускоряваше, Тави отчаяно искаше да забърза още и същевременно не можеше да се отърве от мисълта, че може би е вече прекалено късно за това.
Преглътна мъчително. Ако сега нещо ги подгонеше, чичо му нямаше да може да му помогне. Щеше да се наложи да се справя съвсем сам.
От запад, откъм дърветата по склона се разнесе пронизителен писък.
Тави се обърна рязко по посока на звука, но не видя нищо.
Още един стадомор.
Чу се друг писък, този път от изток и от притеснително близо. Трети? Нещо изшумоля в храсталака на петдесетина крачки зад тях. После пак, по-близо. На Тави му се стори, че забеляза движение. Приближаваше.
– Идват – прошепна той.
Знаеше, че рано или късно Брут ще достигне скоростта на тичащ човек, която можеше да поддържа с часове, че дори с дни, но се боеше, че това няма да е достатъчно, за да се измъкнат. Чичо Бърнард беше в безсъзнание, нямаше да има никакъв шанс при ново нападение на стадомор, а Брут ще е изцяло погълнат от задачата си да ги носи към дома.
Това означаваше, че единственият шанс за чичо му е стадоморите да тръгнат в друга посока. Към някого, който ще отвлече вниманието им от него.
Тави пое дълбоко въздух, претърколи се от сала, после по пътеката и остана да лежи неподвижно в храстите отстрани. Ако движението беше това, което привличаше стадоморите, с надигналия се вятър и разлюлените храсти щеше да им е по-трудно да го открият. Реши, че ще полежи за момент неподвижно, а после ще вдигне достатъчно шум, за да отвлече вниманието им от лесната плячка на сала.
Чу се нова гръмотевица и Тави усети капка дъжд на бузата си. Вдигна очи към небето и видя огромните тъмни облаци да се скупчват около планината. Усети нова капка дъжд и от обзелия го страх за малко да повърне. Фуриите на бурите бяха смъртоносни, ако те сварят на открито. Без здравите каменни стени на холта и защитата на собствени фурии нямаше да има почти никакъв шанс за оцеляване. Запъхтян, Тави събра няколко удобни за хвърляне камъка. Обърна се на запад и запрати първия с всичка сила в гората.
Камъкът летя дълго и безшумно, преди да се блъсне с остър пукот в един дънер. Тави се притисна към корените на дървото, зад което се беше скрил, и замръзна неподвижно.
От другата страна на пътеката се чу писък и нещо профуча през храсталака. Тави чу зад себе си стъпки и в следващия миг покрай него профуча, почти безшумно, огромна сянка. Прелетя пътеката с един скок. Стадомор, по-тъмен и едър от онзи, който беше убил. Тичаше като на пръсти, ноктите му чаткаха в килима от борови иглички по земята и перата му шумоляха при съприкосновението си с клоните на дърветата. Насочи се към мястото, където беше паднал камъкът, и изчезна в храстите.
Тави издиша. Хвърли втори камък по посока на поляната при стадото, обратно на тази, в която Брут носеше чичо му. Приклекна и тръгна към поляната, като на всеки няколко крачки спираше и хвърляше нов камък. Вятърът се усили още повече и донесе нови ситни леденостудени капки дъжд.
Тави се промъкваше към поляната, тих като котка, стараеше се дори да диша колкото се може по-тихо. Последните няколко крачки измина пълзешком, по корем, под ниско увисналите клони на един от боровете. От овцете нямаше следа.