– Не! – изкрещя той.
Изскочи от скривалището си и запрати един от последните си камъни по марата. Мерникът му се оказа добър. Камъкът улучи едната скула на дивака и от раната бликна кръв.
Маратът се вторачи в него с орловите си очи и изкряска нещо на език, който Тави не познаваше. Въпреки това намеренията му станаха ясни, преди дори да извади стъкления кинжал от препаската си. Очите му святкаха от ярост.
Той изсвири и стадоморът се извърна към него. После посочи към Тави и нададе онзи пронизителен писък, с който беше нападнал женският стадомор.
Тави се обърна и побягна.
Откакто се помнеше, беше бягал от по-големите и силните от него. Повечето игри в холта включваха един или друг вид гонене и преследване и Тави се беше научил да използва дребния си ръст и пъргавина в своя полза. Насочи се към най-гъстите части на храсталака, започна да се промушва през най-оплетените трънаци, запрескача дупки и ниски храсти.
Вятърът се усили и понесе из въздуха прах и изсъхнали борови иглички. Тави тичаше на запад, далече от чичо си. Зловещите писъци на стадомора и господаря му го следваха по петите, но страхът му даваше криле.
Сърцето на момчето блъскаше като ковашки чук, бързо и тежко. Знаеше, че сега е сам, че никой нямаше да му се притече на помощ, че сега трябва да се осланя единствено на собствените си умения. Нямаше място за грешка или дори забавяне, в противен случай маратът и стадоморът щяха да го настигнат. Залезът наближаваше и огромната буря на Гарадос се спускаше над долината. Който и да го настигнеше – бурята, маратът или стадоморът – беше мъртъв. Тави бягаше за живота си.
Глава VІ
Със спускането на здрача Амара все още беше на свобода.
Цялото ѝ тяло изгаряше от болка. Първоначалният ѝ панически полет от ръба на скалата я беше изтощил сериозно, а вторият, дълъг и продължителен, на североизток, щеше да се окаже невъзможен, ако не беше попътният вятър. Единствено с негова помощ успя да помогне на Сирус и да запази силите си по-дълго.
През целия полет се придържа ниско до короните на дърветата, въпреки издайническото им полюшване под напора на въздушната струя на Сирус. Реши, че ще е по-добре ниско, където може да се скрие в гънките на терена, отколкото високо, пред очите на рицарите Аери.
Последната ръждива светлина на залязващото слънце освети една виеща се сред гористите хълмове блестяща лента: река Гоул. С последните ѝ останали сили Амара насочи Сирус да кацне до нея, но след като напрежението от полета я напусна, с него си отиде и последната капка сила. Искаше ѝ се да намери хралупа в някое дърво, да се свие в нея и да спи цяла седмица.
Вместо това тя се пресегна към полите на окъсаната си рокля, отпра подгъва от едната ѝ страна и извади оттам малък меден диск.
– Река Гоул – прошепна, събирайки последни сили, за да призове водните фурии на реката, – разпознай тази монета и отнеси спешна вест на господаря ми. – Тя хвърли монетата, която се превъртя бавно няколко пъти и образът на Първия лорд проблясна върху нея при всяко попадение под последните кървави лъчи на залязващото слънце.
След това Амара се свлече на земята и понечи да потопи длани във водата. Продължителното тичане не беше толкова изтощително, колкото час полет, дори когато си във върхова форма. Тя знаеше, че днес извади голям късмет. Ако ветровете духаха в друга посока, нямаше да успее да достигне Гоул.
Вгледа се в бледото си отражение в повърхността и потрепери. Спомни си как водата плъзна по ръцете ѝ, как се втурна в устата и носа ѝ и сърцето ѝ запрепуска от нов прилив на страх. Амара се опита да прогони спомена и страха, но те отказаха да си тръгнат. Сега ѝ беше трудно дори да си помисли за докосване на вода.
Водната вещица можеше да я убие днес. Амара спокойно можеше да умре, там, на място. Но не умря. Оцеля. Въпреки това все още едва успяваше да намери сили в себе си да не се поддаде на страха и паниката.
Притвори очи и се опита да изхвърли от главата си образа на смеещата се жена. Мъжете, които я преследваха, не я плашеха толкова. Ако я хванеха те, Амара щеше да умре от стоманата в ръцете им, брутално може би, но за това тя беше готова.
Пред очите ѝ се върна усмивката на Одиана, докато водната ѝ фурия я давеше. В очите на онази жена имаше някакъв необуздан, почти детински възторг от действията ѝ.
Амара потрепери. За такава смърт няма какво да те подготви, помисли си.
Но сега трябваше да се изправи срещу ужаса. Да го сграбчи в ръцете си. Службата ѝ го изискваше от нея.
Амара потопи рязко ръце в студената река.
Наплиска лицето си с вода и безуспешно опита да разреши с пръсти обърканата си коса. Въпреки че я носеше по-къса от общоприетото – едва до раменете – и въпреки че светлокестенявата ѝ коса беше мека и идеално права, няколкото часа брулене от силните ветрове в небето я бяха оплели на топка и ѝ придаваха вида на изключително рошав помияр.