– Капитане – провикна се Фиделиас към летящия начело рицар.
Мъжът се извърна през рамо, промърмори нещо и се понесе назад към носилката.
– Господине?
– Още много ли остава до Акватайнус?
– Не, господине. Ще пристигнем до час.
– Толкова бързо? – примигна невярващо Фиделиас. – Мисля, че казахте по зазоряване?
Рицарят поклати глава и очите му обходиха небето отпред.
– Съдбата беше благосклонна към нас, господине. Южните фурии са се надигнали и ни донесоха силен попътен вятър.
– Крайно нетипично за това време от годината, не мислите ли, капитане? – смръщи чело Фиделиас.
– Спестиха ни часове полет и много усилия – сви рамене рицарят. – Не се налага дори да сменям мъжете на носилката. Не се тревожете, господине. Ще пристигнем в двореца на Върховния лорд преди полунощ.
Той полетя напред и отново зае позиция начело на хората си.
Фиделиас се намръщи и се намести на седалката. Погледна отново през страничната преграда и стомахът му се обърна от обзелия го страх от височината. Знаеше, че в носилката на рицарите Аери е в пълна безопасност, но част от съзнанието му отказваше да приеме, че това е възможно, предвид огромното разстояние до земята. Тук, високо горе, беше далече от дървесните и земните фурии, които можеше да призовава, и това определено го тревожеше. Налагаше се да разчита на силата на рицарите, вместо на собствените си умения. А досега това, да разчита на другите, неизменно му бе носило единствено разочарования.
Скръсти ръце на гърдите си, наведе глава срещу вятъра и се замисли. Гай го беше използвал от самото начало. И винаги премерено, пресметливо. Беше се доказал като прекалено ценен инструмент в ръцете му, за да си позволи небрежност и да пилее нахалост способностите му. Всъщност неведнъж крехкият мир в човешкото царство беше зависел единствено от неговите умения и действия от името на Короната.
Фиделиас свъси още повече вежди. Гай – старият вълк, водач на глутницата – беше вече твърде стар, беше само въпрос на време, преди смъртта да го събори от водаческия му пост. Но въпреки този очевиден факт Гай се беше вкопчил здраво и продължаваше да се бори с неизбежното. Можеше да предаде властта на наследник от друга династия още преди десет години, но вместо това се вкопчи във властта – ловко и отчаяно. И така удължи с цяло десетилетие агонията на човешкото царство, като изправи един срещу друг Върховните лордове в надпревара за това, кой ще успее да омъжи своя дъщеря или племенница за Първия лорд и коя ще бъде бъдещата майка на новия Принсепс. Гай (с помощта на Фиделиас, естествено) беше изиграл майсторски всеки един от Върховните лордове и ги беше оставил с години да си мислят, че именно тяхното момиче ще се омъжи за Първия лорд. Накрая изборът му на жена не зарадва никого, дори Върховен лорд Парсиус, бащата на Кария. Тогава и най-заблуденият Върховен лорд осъзна, че през всичките тези години са го правили на глупак.
Гай беше изиграл майсторски играта си, но в крайна сметка всичко се оказа напразно. Родът му не се славеше с плодовитост, но дори и да се беше показал способен (Фиделиас силно се съмняваше в това) да създаде наследник, лейди Кария до момента не даваше признаци, че носи дете. Всъщност слуховете в двореца говореха, че Първият лорд рядко споделя леглото на съпругата си.
Гай беше прекалено стар. Умираше. Звездата на рода му слизаше от небосклона и всеки сляпо вкопчил се в полите на робата му беше обречен да се сгромоляса с него.
Всеки. Като Амара.
Нещо го зачовърка в стомаха, отвлече го от мислите му, изгори вътрешностите му. Жалко, наистина, че Амара избра да тръгне против всякаква логика и взе погрешно решение. Естествено, с малко повече време, той сигурно щеше да успее да я накара да погледне малко по-рационално на нещата. Но вместо това, ако сега тя се изпречеше отново на пътя му, щеше да се наложи да я отстранява оттам.
А той не искаше това.
Фиделиас поклати глава. Тя беше най-обещаващият му ученик и той я беше допуснал прекалено близо до себе си – сега тя означаваше много за него. По време на службата си като Курсор беше унищожил сигурно пет дузини мъже и жени – много от тях силни като Амара и още по-големи идеалисти. Никога не беше се поколебавал да изпълни дълга си, не беше оставял нещо толкова дребно и незначително като привързаността му към някого да го отклони от службата му. Всичко в името на Алера.
И точно това беше проблемът му. Той беше служил на човешкото царство, не на Първия лорд. Гай е обречен. Отлагането на предаването на властта щеше да доведе само до едно – борби между Върховните лордове и кръвопролития в надпреварата за мястото на Първи лорд. Можеше да се стигне дори до гражданска война – нещо нечувано от зората на Алеранската цивилизация, въпреки че ако можеше да се вярва на слуховете, по онези времена е било доста разпространен начин за качване на престола. А стигнеше ли се дотам, не само синовете и дъщерите на Алера ще започнат да измират в безсмислени битки помежду си, подобно разделение на кралството щеше да послужи като знак за всички външни врагове на страната – дивите ледени хора от Севера, онези зверове маратите, кръвожадните и безмилостни каними и кой знае кои още обитатели на неизследваните краища на света. Разединението и отслабването на човешкото царство трябваше да се избегнат на всяка цена.