Носилката се сниши и Фиделиас започна да различава форми насред мъждукащите светлини. По улиците, безмълвни и прекрасни, се издигаха статуи. Къщите, с техните елегантни контури и високи арки, се надпреварваха коя да е най-майсторски построена и най-великолепно осветена. Фонтаните, някои от тях осветени отдолу, подскачаха и искряха в мрака и приличаха на пурпурни или виолетови пламъци насред езера от течни огньове. Около къщите и по протежение на улиците растяха дървета – живо великолепие, старателно оформено и подредено, като всичко останало в града. Дори те бяха забулени в цветните воали на светлините и листата им, вече придобили есенни оттенъци, блещукаха с неизброими цветове.
Към спускащата се носилка се извиси камбанен звън, оповестяващ късния час. Някъде отдолу се чуха тропот на копита по павираните улици и глъч и врява от прозорците на някаква странноприемница. Прелетяха над градинско увеселение, от което се носеше музика – струнни инструменти и флейта се преследваха в жива мелодия. Нощният бриз носеше миризмите на горящи огньове и подправки, които се смесваха с аромата на нощните цветя и дъжда.
„Да наречеш Акватайн красив, е като да наречеш океана мокър“, помисли си Фиделиас. По същество коректно описание, но толкова далече от цялата истина и така повърхностно.
Преди да влязат в обсега на лък, от подобната на крепостна стена на имението на Върховния лорд се разнесе предупредителен вик. Фиделиас видя мъж в самуреночерно и огненочервено – цветовете на Акватайн – да се спуска отгоре. Някъде над него се рееха още дузина стражи, невидими за очите в нощното небе, но Фиделиас усещаше въздушните струи на фуриите им.
Мъжът, рицар Аер от охраната на Върховния лорд, се приближи до капитана на ескорта на Фиделиас и двамата си размениха пароли. Въпреки че от размяната лъхаше на формалност и рутина, едва след това на групата бе позволено да се спусне на земята пред вътрешния двор на имението, под зорките погледи на още стражи на стените. По протежението им имаше и статуи – прегърбени, човекоподобни фигури. В момента, в който слезе от носилката, Фиделиас почувства леките плътни вибрации, които идваха от всяка една от статуите, и той установи, че ги гледа с удивление.
– Гаргойли! – прошепна. – Всичките?
Алдрик хвърли бърз поглед на статуите, после на Фиделиас и кимна утвърдително.
– От колко време ги държат тук?
– Никой не помни откога – избоботи Алдрик.
– Акватайнус разполага с такава сила…
Фиделиас стисна устни и се замисли. Той не одобряваше държането на фурии, затворени в такива тесни пространства, още по-малко от поколения насам. Но това потвърди напълно, не че беше имал съмнения, че Акватайнус притежаваше повече от необходимата мощ за предстоящата им задача.
Рицарите Аери от антуража им се отдалечиха по посока на една странноприемница, а капитанът на стражата, младеж с прямо лице и бдителни сини очи, отвори портата и ги поведе през двора на имението.
Докато вървяха, Фиделиас небрежно огледа вътрешността, отделяйки особено внимание на местоположението на врати, прозорци, стражи (или очевидната липса на такива) – стар навик, от който щеше да е глупаво да се откаже. Открай време обичаше да знае най-бързия начин за излизане. Алдрик вървеше до него и носеше на ръце все още спящата Одиана с такава лекота, все едно носеше наръч дрехи.
Младият капитан на стражата отвори една голяма двойна врата и ги въведе в просторна зала. В откритите огнища по пода горяха огньове, въпреки че времето още не беше толкова студено. Приглушената им алена светлина беше единствената, която осветяваше залата, и Фиделиас спря за момент на входа, докато очите му привикнат със сумрака.
От двете страни, по дължина на залата се издигаха двойни редици мраморни колони. По стените висяха завеси и осигуряваха на помещението както естетичен вид и топлина, така и идеалната защита срещу подслушвачи, очите на стражите или вмъкнали се в имението наемни убийци. Тази вечер масите за хранене бяха вдигнати, с изключение на една, на подиума в далечния край на залата, около която имаше няколко стола. Около нея Фиделиас забеляза движещите се сенки на хора и до ушите му достигна музика от струнни инструменти.
Капитанът ги поведе право към подиума.
На висок престол, покрит с кожата на лъв от Амарант Вейл, се беше разположил мъж – висок колкото Алдрик, прецени Фиделиас, но по-слаб и по-млад. Акватайнус имаше високи, подчертани скули, тясно лице и здрави, изпъкнали челюсти, покрити от гъстите му тъмноруси коси, които се спускаха до раменете. Носеше обикновена червена риза, черни панталони и меки кожени ботуши. В едната му ръка се полюшваше лениво бокал, а другата държеше дълга лента копринен плат, чийто край беше омотан около тялото на танцуващото пред него момиче. С всяка стъпка на танца ѝ коприната се размотаваше все повече и разкриваше нова част от сластните ѝ форми. Очите на Акватайнус бяха катраненочерни, рязко откроени на слабото му лице и сега гледаха танцуващата робиня с трескав, изпълнен с нетърпение поглед.