Фиделиас погледна набития мъж зад стола на Върховния лорд.
– А, пограничният Феверторн. Не беше ли това областта, където преди години беше разбит онзи незаконен канал за роби.
Графът дари бившия Курсор с пресилена усмивка. Когато заговори, гласът му се понесе звънко из залата – плътен, но висок тенор, в пълна противоположност с масивното телосложение на собственика си.
– Да, точно там беше. Доколкото ми е известно, сдружението на робовладелците, както и лигата на Диана ви изказаха благодарности за проявените от вас храброст и себеотрицание, надхвърлящи повелята на дълга.
– Просто израз на признателност – сви рамене Фиделиас, без да откъсва очи от графа. – Така и не успях да събера достатъчно доказателства, за да се повдигне обвинение срещу организатора на незаконната търговия. – Той замълча за момент и добави: – Който и да беше той.
– Жалко наистина. Предполагам, действията ви са коствали на някого огромни загуби.
– Много е вероятно – съгласи се Фиделиас.
– Достатъчна причина някой да ви има зъб.
– Чувал съм, че това било много вредно за здравето – усмихна се Фиделиас.
– Може би някой ден ще пробвам, ще ми се да знам какво е.
– Ако оцелеете, на всяка цена ми разкажете.
Акватайнус наблюдава размяната на реплики с блеснали очи и самодоволна усмивка.
– Съжалявам, че ще прекъсна словесния ви дуел, господа, но това не ме интересува особено, а и имаме да обсъждаме важни въпроси. – Той отпи от виното и посочи столовете около масата. – Седнете. Ти също, Алдрик. Да повикам ли някого да отнесе Одиана в стаята ѝ?
– Благодаря, милорд – избоботи Алдрик. – Предпочитам да остане тук с мен. Аз ще се погрижа за нея по-късно, ако това не е проблем.
Двамата с Фиделиас се настаниха на столовете срещу Акватайнус. Върховният лорд махна с ръка и робинята се отдалечи, но малко по-късно се върна с традиционния леген с ароматна вода и кърпа. Коленичи на пода и се зае да развързва връзките на сандалите на Фиделиас. Свали ги, свали и чорапите и топлите ѝ нежни пръсти започнаха да мият краката му.
Той я погледна намръщено, замисли се, след което, подканен от Акватайнус, се зае да описва събитията в лагера на легиона. Лицето на Върховния лорд се смръщваше с всяка следваща дума и в края на разказа беше изкривено в гневна гримаса.
– Да видим правилно ли съм разбрал, Фиделиас – промърмори той накрая. – Не само не сте се сдобили с информация за стражата в двореца на Гай, но на всичкото отгоре тя е успяла да избяга от вас и всичките ми рицари.
Фиделиас кимна.
– Бях разкрит. Досега със сигурност е докладвала на Короната.
– Вторият легион вече е разформирован до отделни центурии – добави Алдрик. Робинята се премести пред него и се зае да мие краката му. Аленият копринен плат около тялото ѝ се беше охлабил и провиснал на места, разкривайки непристойно много плът и гладка кожа. Алдрик я дари с кратък поглед на възхита, преди да продължи: – Ще се отправят към сборните пунктове, както е по план.
– С изключение на Вятърните вълци – каза Фиделиас. – Казах на Алдрик да ги изпрати на предна позиция, по-близо до мястото на действие.
– Какво?! – кресна Акватайнус и се изправи на стола. – Това не е по план.
Граф Каликс приклекна до него с блеснали от възбуда очи.
– Предупредих Ви, Ваша милост. Ако наемниците не се появят в Парсия за зимата, съществуването им ще бъде свързано единствено и само с Вас. Предаден сте.
Яростният поглед на Акватайнус спря върху Фиделиас.
– Е, Курсор? Истина ли е това?
– Ако смятате, че преосмислянето на действия в зависимост от възникналите промени в обстановката е предателство, така да бъде, Ваша милост, наречете ме предател.
– Извърта думите Ви срещу Вас, Ваша милост – изсъска Каликс. – Използва Ви. Той е Курсор, верен е на Гай. Ако продължите да го слушате, ще Ви отведе на сигурна смърт в краката на Първия лорд. Убийте го, преди да напълни мислите Ви с отровните си думи. И той, и онзи главорез, с ненормалната му кучка, те искат само едно – унищожението Ви.
Устните на Фиделиас се разтегнаха в усмивка. Погледът му премина от Акватайнус към Каликс, после към Алдрик и робинята в краката му, която го гледаше, зяпнала от изненада и с широко ококорени очи. Одиана продължаваше да лежи в скута на Алдрик, не помръдваше в съня си, но Фиделиас ясно видя, че се усмихва.
– А – каза той и усмивката му се разтегна още повече. Постави крак върху коляното си. – Сега разбирам.
Присвил очи, Акватайнус се изправи на крака, отиде до стола на Фиделиас и се надвеси отгоре му.