Фиделиас изпъна гръб, наведе се и докосна внимателно с устни върха на пръстите ѝ.
– Ваша милост – каза той. – Лейди Инвидия. Позволете да Ви изкажа най-искреното си възхищение.
Изражението на лицето на робинята потрепна от изненада. Тя отметна назад глава и се разсмя. Лицето ѝ се промени драстично. Сега пред него стоеше видимо по-възрастна жена, с пълни с мъдрост очи. Те бяха сиви като пепел , а в косата ѝ се забелязваха същите на цвят пепеляви нишки, въпреки че лицето ѝ беше на жена, наближаваща трийсетте – ефект от силите на всички от знатните родове в призоваването на вода (или почти всеки друг вид стихия, която можеше да му хрумне на човек).
– Как се досети? – попита го тя. – Дори съпругът ми не забеляза нищо.
– Ръцете Ви – отвърна Фиделиас. – Пръстите Ви бяха топли, докато миехте краката ми. Всяка робиня с всичкия си щеше да умира от страх. Пръстите ѝ щяха да са леденостудени. И не на последно място, никой друг не би се осмелил, нито пък успял, да направи такъв номер на Негова милост.
Очите на лейди Инвидия заискриха.
– Колко проницателно – каза тя. – Използвах прикритието си, за да изкопча от Каликс намеренията на Родес. Тази вечер смятах да се отърва от него. Уверих се, че съпругът ми ще е в настроение, от което не би искал да бъде отвличан, и просто чаках родеският идиот сам да си сложи главата в торбата. Но смея да отбележа, ти забеляза веднага какво се готви и се погрижи за всичко без най-малка помощ от моя страна. А също и без намесата на никакви фурии.
– Логиката е изкуство, също като това за призоваване на фурии.
Тя се усмихна, но после лицето ѝ отново стана сериозно.
– Това, което сте замислили в долината. Ще успее ли?
– Може би. Ако планът успее, ще постигне много повече от коя да е кръвопролитна битка или коварен заговор. С негова помощ той може да получи Алера без капка пролята алеранска кръв.
– Имаш предвид пролята от нас. Атис няма никакви угризения относно проливането на кръв. Финесът му е като на изригващ вулкан, но ако силите му бъдат умело насочени…
– Именно – кимна Фиделиас.
Жената се вгледа в него за момент, после го хвана за ръката. Чертите на лицето ѝ затрептяха и започнаха да се променят отново в тези на робинята, чиято маска беше носила цяла вечер. Сивите нишки изчезнаха от косите ѝ, а очите ѝ станаха тъмнокафяви.
– Както и да е. Имам заповед да се погрижа за теб тази вечер.
– Ваша милост… – поколеба се Фиделиас.
Лейди Инвидия се усмихна. Пръстите ѝ докоснаха устните му.
– Не ме карай да настоявам. Ела с мен. Ще се погрижа да си отпочинеш добре в оставащите от нощта часове. – Тя се обърна и го поведе след себе си. – На зазоряване те чака дълъг път.
Глава VІІІ
Когато започна да се здрачава, Тави знаеше, че все още е в опасност. Не беше виждал и чувал нито един от двамата си преследвачи, откакто се хвърли от почти отвесната скала. По склона ѝ бяха прорасли тънки вейки храсталак и той се вкопчи в тях, докато летеше надолу, убивайки скоростта си и превръщайки иначе смъртоносното падане в шеметно пързаляне. Знаеше, че поема огромен риск, но разчиташе на това, че крехките растения ще понесат него, но не и по-тежкия марат, който или щеше да се пребие до смърт, или поне щеше доста да се забави.
Планът му се увенча с частичен успех. Маратът погледна надолу от ръба на скалата, но не се реши да го последва, вместо това хукна да търси по-безопасно място за слизане в подножието. Това даде на Тави достатъчно преднина и шанса да се откъсне от преследвачите си и сега той смяташе, че беше успял да го направи. Маратите не бяха като алераните – говореше се, че притежавали свръхестествени познания и способности за общуване с животните, но нямаха никакви способности за призоваване на природните стихии. Това беше добра новина – също като Тави маратът трябваше да разчита единствено на собствените си сили и умения.
Бурята се спускаше над долината като сив воал и светлината започна да отслабва. Гръмотевиците продължиха да разтърсват земята, но вятърът не се беше усилил, нито пък валеше. Явно бурята чакаше нощта, за да връхлети с цялата си мощ, но Тави не изпускаше от тревожните си очи както гората, така и небето. Краката го боляха, дробовете му изгаряха, но се беше изплъзнал на марата и точно преди залез-слънце той изскочи от гъсталака до каменния път, на няколко мили западно от черния път към Бърнардхолт. Забеляза голям дънер на паднало от вятъра дърво и се свря до него, за да си поеме дъх и да отпусне изморените си крака.