Проблесна светкавица. Не беше предвидил да се отдалечава толкова на запад. Сега, вместо да е почти у дома, го очакваше поне час тичане, докато стигне до пътя към фермата. Разнесе се гръм, този път толкова силен, че от клоните на падналото дърво се посипаха сухи борови иглички. Последва го нисък, плътен рев откъм Гарадос, който сякаш приближаваше. Дъждът най-после се беше изсипал. Пристигна като вълна от ледени капки и суграшица и Тави едва успя да вдигне качулката си, преди мразовитият северен вятър да подгони с вой пред себе си дъжда.
Бурята погълна на един дъх оскъдните остатъци дневна светлина и удави долината в студена тъмнина, разкъсвана единствено от честите проблясъци на светкавиците в буреносните облаци. Въпреки че наметалото му беше направено така, че да не пропуска вода, в цяла Алера нямаше такъв плат, който да устои дълго на дъжда и лапавицата на буреносните фурии. Скоро то се просмука с вода, натежа и залепна за гърба му и острият вятър го прониза до кости.
Тави трепереше като лист. Ако останеше на открито, щеше да умре от студ, освен ако някой кръвожаден ветрогон не изпревареше бурята и не го довършеше преди това. Със сигурност Брут вече беше стигнал до холта с чичо му, но той знаеше, че не може да разчита на спасение от никого там. Хората нямаше да рискуват да излязат да го търсят в такава буря.
Тави изчака следващата светкавица и напрегна очи през пелената от дъжд. По-навътре под дървото имаше дупка, покрита с дебел слой борови иглички и на пръв поглед суха. Той пропълзя към нея, но следващата светкавица разкри пред очите му кошмарна гледка. Бърлогата под дървото вече беше заета от половин дузина слайви. Гъвкавите, покрити с черни люспи гущери бяха дълги почти колкото ръста на Тави и най-близкият от тях лежеше само на ръка разстояние от него. Стреснат от появата му, гущерът скочи и размята енергично опашка. Отвори уста и изсъска зловещо, разкривайки няколко реда остри като иглички зъби.
По предните се стичаше гъста жълта течност. Тави знаеше на какво е способна отровата на слайвите. Ако бъдеше ухапан, първо щеше да пламне от треска, силите му щяха да отслабнат, движенията му щяха да станат забавени и накрая щеше да се свлече на земята. Тогава, докато е още жив, слайвите щяха да го отнесат в бърлогата си. И там щяха да го изядат.
Тави бе обзет от неистовото желание да отскочи назад и инстинктивно щеше да направи точно това, ако не знаеше, че рязкото движение щеше да накара стреснатия слайв да нападне мигновено. Но дори и ако той пропуснеше целта, противните малки мършояди щяха да изтълкуват бягството му като сигнал за атака, а него като потенциална плячка. На равен терен Тави нямаше да има никакъв проблем да ги надбяга, но слайвите имаха неприятния навик да вървят след плячката си с часове, понякога с дни, да я дебнат, докато заспи, и тогава да нападат.
Тави започна да трепери от страх и напрежение, но се насили да запази самообладание и да не помръдне от място. Започна да се плъзга назад, бавно и постепенно и тъкмо излизаше от обхвата на гущера, когато той изсъска отново и се хвърли към него.
Тави нададе панически вик – иначе мекият му баритон се извиси до пискливия крясък на малко дете – успя да избегне първоначалната атака на отровните зъби, после скочи на крака и побягна.
За негова най-голяма изненада, макар и почти удавен от рева на вятъра, нечий вик отговори на неговия.
Тави изръмжа от яд. Споменът за марата и ужасния му ловен партньор го връхлетя с нов пристъп на паника. Настигнаха ли го?
Вятърът донесе нов вик, много по-висок, за да е на марата. Паниката в гласа на викащия беше очевидна.
– Помощ! Моля ви, помощ!
Тави прехапа устни. Погледна каменния път, който водеше към черния път, а оттам към безопасността на холта, после към мястото, откъдето долетя викът за помощ. Пое дълбок, накъсан от треперенето му дъх, обърна гръб на дома и тръгна на запад. Насили уморените си крака да тичат по светлия камък от настилката на пътя.
Проблесна нова светкавица и ярката ѝ светлина запрескача от облак на облак, първо зелена, после синя и накрая червена, сякаш небесните фурии водеха люта битка. Нова светлина озари обляната от пороя долина и се задържа за почти половин минута, преди гръмотевицата да разтърси с оглушителен трясък земята под краката на Тави.
От облаците изникнаха сенки, завъртяха се, заизвиваха се и полетяха стремително към земята през талазите на вятър и дъжд. Ветрогоните бяха последвали бурята. Блестящите им в тъмното очертания летяха с лекота през поривите на вятъра – бледозелени, мъгливи форми, бегло наподобяващи тези на човешко тяло, с протегнати напред дълги ръце и подобни на черепи лица. Те изкрещяха и гласовете им, изпълнени с омраза и глад, надвиха рева на гръмотевиците и вятъра.