– Нямаме никакъв друг избор – надвика вятъра Тави. – Или там, или никъде.
– Ще можеш ли да го намериш? – попита момичето.
– Не знам. Ти ще можеш ли да вървиш толкова?
Тя се вгледа за момент в него с пълните си с напрежение лешникови очи.
– Да – отвърна накрая. – Дай ми малко от солта.
Тави ѝ подаде половината от оскъдното количество сол, което му беше останало, и тя я стисна здраво в шепата си.
– Велики фурии – каза момичето. – Никога няма да стигнем.
– Особено ако не тръгнем – викна ѝ Тави и я дръпна за ръкава. – Хайде!
Той се обърна да върви и в този момент момичето го изблъска с рамо. Тави отлетя настрани и се стовари с вик на земята, стреснат и объркан.
Изправи се, разтреперан, и кресна ядосано:
– Какви ги вършиш?!?
Робинята бавно вдигна глава и го погледна в очите. Изглеждаше още по-уморена отпреди, едва се държеше на крака с помощта на дебелия клон. В краката ѝ лежеше мъртъв слайв. Главата му беше смазана с нещо тежко.
Тави вдигна поглед от гущера и видя тъмната кръв по върха на дървото в ръцете на момичето.
– Ти ме спаси – изпелтечи той объркано.
Поредната светкавица освети небето. Застанала насред бурята, тя беше оголила зъби в непреклонна усмивка, въпреки че цялата се тресеше от студ.
– Дано не е било напразно. Изведи ни от тази буря и сме квит.
Тави кимна и се озърна. Следващата светкавица освети дългата права линия на пътя и той се ориентира за местоположението им. Обърна гръб на надвисналия отгоре им Гарадос и тръгна през тъмнината. Надяваше се да успее да открие подслон, преди ветрогоните да се окопитят и подновят нападението си.
Глава ІХ
Исана се събуди от тежките стъпки по стълбите към стаята ѝ. Докато беше спала, денят се беше сменил с нощ и тя чу тревожното барабанене на дъжда и суграшицата по покрива. Надигна се и седна в леглото, от което главата ѝ щеше да се пръсне от болка.
– Господарке Исана – извика задъханата Берите.
Спъна се в най-горното стъпало, падна на пода и изруга.
– Лампа – смотолеви сънено Исана и напрегна волята си да събуди малката искра в лампата.
Фитилът пламна и лампата освети стаята с приглушената си златиста светлина. Исана притисна слепоочията си с длани и опита да укроти напиращите мисли. Освен тропота на дъжда, тя чу свирепия вой на вятъра. Отвън блесна светкавица, последвана от мощна гръмотевица.
– Бурята – прошепна тя. – Нещо не е наред.
Берите се надигна от земята и припряно се поклони в реверанс. Алените цветове на камбанките в косите ѝ бяха започнали да повяхват и част от листенцата изпопадаха на пода.
– Ужасна работа, господарке. Ужас. Всички са изплашени. А господарят на холта. Господарят. Той е тук, но е тежко ранен. Старата Бите ме изпрати да ви повикам.
– Бърнард – пое трескаво въздух Исана.
Измъкна се от леглото и рязко се изправи. Тръпнещата болка в главата се усили и тя се подпря за момент на стената. Сега го усещаше, далечно и приглушено, но го долавяше – страхът, тревогата и раздразнението на хората от холта се издигаше от общата зала на долния етаж. Сега повече от всякога те имаха нужда от силен водач.
– Добре. – Исана отвори очи и отпусна напрегнатото си лице. – Заведи ме при него.
Берите излетя от стаята и тя я последва със ситни, но уверени крачки. В момента, в който пристъпи в общата зала, страхът и напрежението на хората я притиснаха отгоре като тежко, напоено с вода одеяло и започнаха да се просмукват през кожата ѝ. Тя спря на върха на стълбите и потрепери, но успя да пропъди неприятните емоции от мислите си, или поне дотолкова, че да не я смазват с тежестта си. Страхът не беше лесен за прогонване, знаеше го, но за момента беше достатъчно само да се отдалечи от него, достатъчно далече, за да може да мисли отново.
Исана слезе по стълбите към общата зала на Бърнардхолт. Беше дълга сто крачки и широка петдесет. Спалните помещения над нея бяха строени впоследствие, върху конструкция от дървени греди и тухли, но самата зала представляваше масивен гранитен блок, дълбан дълги и уморителни дни и часове с помощта на земни фурии. Никоя буря, без значение колко свирепа, не можеше да разруши голямата зала, нито да навреди на хората в нея. Същото се отнасяше и за единствената подобна постройка в холта – за хамбара, в който се помещаваше ценният добитък.
Залата беше препълнена с хора. Всичките обитатели на холта – няколко големи семейства – бяха там. Повечето бяха насядали около една от големите сковани маси, приготвени по-рано тази вечер. Тя беше отрупана с храната, която бяха започнали да готвят още от зазоряване. Всички бяха разтревожени, дори децата – обикновено те прекарваха времето в чакане края на бурята в гоненици и шумни игри – бяха тихи и омърлушени. Никой не повишаваше глас, чуваше се само тревожен шепот, който спираше при всяка гръмотевица, докато хората поглеждаха неспокойно към вратите на залата.