Залата беше разделена на две. В двата ѝ края огнищата бяха запалени. Собствениците на холтове в долината се бяха събрали около малка маса в далечния край на залата. Берите поведе Исана към другия, където пред огъня лежеше Бърнард. Между двете маси хората се бяха събрали на групички, седяха близо един до друг, с готови постелки и одеяла, в случай че бурята продължи цяла нощ. Разговори почти нямаше. Вероятно заради сблъсъка от обяд, помисли си Исана, сигурно затова никой не искаше да е в близост до кое да е от двете огнища в противоположните краища на залата.
Исана подмина Берите и се запъти към близкия огън. Старата Бите, учителката на холта, която обучаваше децата в призоваване на фурии, беше коленичила до постелката, на която бяха сложили Бърнард. Тя беше много възрастна, крехка жена, чиято снежнобяла плитка висеше до кръста. Ръцете ѝ трепереха и не можеше да върви дълго, но очите и духът ѝ бяха непокътнати от времето.
Лицето на Бърнард беше бледо като на труп и Исана усети как в гърлото ѝ засяда буца. Тогава видя как гърдите му бавно се надигат и спускат и тя притвори очи и спря за момент, за да се овладее. Бяха го завили целия с няколко одеяла от фина вълна, с изключение на десния му крак, който лежеше непокрит, блед и изцапан обилно с кръв. Бедрото му беше превързано, но Исана видя, че бинтовете се бяха напоили с кръв и скоро трябваше да се сменят.
– Исана – каза пресипнало старата Бите с дращещия от годините си глас. – Направих всичко по силите си, дете мое. Но иглата и конецът могат само толкова.
– Какво е станало?
– Не знаем – отвърна Бите и приседна. – Има ужасна рана на бедрото. Може би звяр, но е възможно да е от брадва или меч. Изглежда, е успял да стегне крака си с турникет и го е отпускал на няколко пъти. Може да успеем да спасим крака, но е изгубил много кръв. В безсъзнание е и не знам дали ще се събуди отново.
– Вана – каза Исана. – Трябва да го сложим във вана.
– Изпратих хора да донесат една – кимна Бите. – Скоро ще дойде.
– Кажете на Тави да дойде – каза Исана. – Искам да чуя какво се е случило с брат ми.
Бите отправи тъмните си натъжени очи към тези на Исана.
– Тави не се прибра с него, детето ми.
– Какво? – Изпълни я страх – вледеняващ, ужасен. Исана се престори, че прибира разпилени коси от лицето си, докато трескаво се бореше да потисне надигналата се в нея паника. Спокойствие, мислеше си. Сега тя е водачът на този холт. От нея се очакват хладнокръвие и контрол. – Как така не се е прибрал с него?
– Не. Не е тук.
– Трябва да го открием – каза Исана. – Бурята е пълна с фурии. Той е беззащитен.
– Само горкият идиот Фейд би излязъл в такава буря, детето ми – отвърна равнодушно Бите. – Всъщност той излезе да се увери, че вратите на хамбара са здраво затворени. Той откри Бърнард. Хората казват, че побърканите и децата фуриите ги пазят. Може би ще помогнат и на Тави. – Тя се приближи до Исана и добави шепнешком: – Защото никой тук не може да направи нищо за него.
– Не – каза невъзмутимо Исана. – Трябва да го открием.
По стълбите се зададоха няколко мъже, които се препъваха под тежестта на голяма медна вана. Сложиха я на пода до огъня, с помощта на няколко от децата оформиха верига от чучура на стената и започнаха да си подават пълни кофи с вода.
– Исана – каза Бите с равен, почти безразличен тон, – изтощена си. Тук ти си единствената, която може да върне Бърнард, но аз се съмнявам, че в това си състояние ще се справиш, камо ли да откриеш Тави в тази буря.
– Няма значение – отвърна Исана. – Аз отговарям за момчето.
Ръката на Бите, топла и изненадващо силна, я стисна за китката.
– Момчето е навън в бурята. Досега или е намерило подслон, или е вече мъртво. Сега трябва да се концентрираш върху нещата тук, иначе с Бърнард е свършено.
Страхът и напрежението на останалите отново я притиснаха и се присъединиха към собствените и страх и паника, които се надигаха отвътре. Тави. Не трябваше да си отвлича напълно вниманието с подготовката на вечерята, не трябваше да допуска да я заблуди. Тя беше отговорна за момчето. Образът на Тави в бурята, разкъсан на парчета от ветрогоните, изникна в съзнанието ѝ и тя не можа да сдържи надигналия се в гърдите ѝ вик на безпомощност и отчаяние.