Ото, закръглен мъж с миловидно лице и изтъняваща коса, наведе виновно поглед. После пое дълбоко дъх.
– Не че не искам да му помогна, Алдо. Великите фурии са ми свидетели, че искам. Но Корд има право.
Рот, съсухрен възрастен мъж с гъста бяла коса и не толкова побеляла брада, отпи от халбата си и кимна одобрително.
– Ото е прав. В момента над Калдерон се изсипва повече дъжд, отколкото пада за цяла есен. Ако долината се наводни, ще са ни нужни всички сили, за да спасим себе си и хората си. – Той погледна сърдито Алдо и челото му се нагъна с бръчки. – А и холтър Корд е прав. Тук ти си най-младият, Алдо. Трябва да уважаваш по-възрастните.
– Докато хленчат като кутрета? Значи, не трябва да правим нищо, защото искате да си запазите силите, които може да ви се наложи да използвате по-късно? – Той се обърна ядосано към Корд. – Удобно е така, нали? Смъртта му ще означава край на срещата и ти се измъкваш от правосъдието на граф Грам.
– Аз мисля само за всеобщото благо, Алдо – избоботи Корд. После устните му се разтегнаха в пълна с пожълтели зъби усмивка. – Мисли си каквото искаш за мен, но животът на един, без значение колко значим, не може да поставя в опасност този на всички в долината.
– И преди сме отблъсквали бури!
– Не и като тази – намеси се Ото, но не посмя да вдигне очи. – Тази е… различна. Досега не е имало толкова яростна буря. Безпокоя се.
– Съгласен съм с Ото – намръщи се Рот.
Алдо ги измери с поглед. Юмруците му се свиваха и отпускаха от яд.
– Добре тогава – каза гневно той. – Кой от двама ви иска да каже на Исана, че смятаме да стоим със скръстени ръце, докато кръвта на брат ѝ не изтече на пода на собствената му къща?
Никой не отговори.
Намръщена, Исана не откъсваше очи от мъжете на масата. Замисли се. Корд подаде халбата си на Арик, който я напълни отново и му я подаде обратно. Битан, очевидно вече напълно възстановен от преживяването си в двора, седеше облегнат на стената, подпрял с ръка главата си, сякаш го болеше. Исана се замисли за жестокото му отношение към Фейд и искрено се надяваше да е точно така.
Тогава забеляза нещо странно в Кордхолтови. Нещо не беше наред в това, как седяха и как се държаха по време на бурята. Отне ѝ само секунда да открие какво. Те бяха някак по-спокойни от другите, сякаш бушуващата буря отвън не ги тревожеше толкова.
Много внимателно Исана свали защитата си и се обърна към Корд и синовете му.
Не, никой от тях не излъчваше страх.
Не долавяше нищо от чувствата им, с изключение на малко напрежение откъм Арик.
Чу се нов гръм и Исана знаеше, че за толкова кратко време няма да успее да вдигне отново защитата си, но опита въпреки това. Този път вълната от емоции закъсня и това ѝ даде така важните секунда-две, за да се стегне и да ѝ устои.
Тя усети как се олюлява, но тогава нечия ръка я хвана за лакътя, друга за ръката под рамото. Отвори очи и видя Фейд.
– Господарке – каза той и закима нервно. Кръвта по устната му беше засъхнала в тъмно петно. – Господарке, холтър ранен.
– Знам. Чух, че ти си го намерил. Благодаря ти, Фейд.
– Господарка ранена? – Робът я погледна въпросително с килната на една страна глава.
– Добре съм – въздъхна Исана. Погледът ѝ обходи скупчените на групички семейства, заслушани с тревожни лица в рева на бурята. – Фейд, тази буря плаши ли те?
Фейд кимна утвърдително, но очите му гледаха в нищото, а лицето му не издаваше нищо.
– Но не си чак толкова изплашен, нали?
– Тави – каза Фейд. – Тави.
Исана въздъхна.
– Ако някой може да го открие в такава буря, това е Бърнард. Брут ще го пази от ветрогоните, а Кипарис ще му помогне да намери момчето. Тави се нуждае от Бърнард.
– Ранен – каза Фейд. – Ранен лошо.
– Да – отвърна разсеяно Исана. – Остани за малко при мен. Може да се нуждая от помощта ти.
Робът изсумтя и остана на място, но отнесеният му поглед остави Исана с впечатлението, че не разбра какво се иска от него. Тя въздъхна, затвори очи и насочи съзнанието си към водната си фурия.
– Ручей – прошепна тя. – Съсредоточи мислите си в образа на Битан – представи си го, седнал на пода, облегнат на стената до огнището. Водната фурия се появи като трептене по гръбнака, като гъделичкане по кожата ѝ. Уморена, Исана вложи цялата си воля. – Ручей. Покажи ми.
– Гладен – каза Фейд, обърна се рязко и тръгна нанякъде, докато си мърмореше под носа.
Исана го изгледа с ядосан поглед, но не отклони вниманието си от направляването на Ручей. Фейд запристъпя към огъня, погледна тревожно към Кордхолтови и се примъкна плахо към казана с яхния, сякаш очакваше всеки момент да бъде отново пропъден с удар в лицето. Тогава излезе от полезрението на Исана.