– „Би трябвало” не ни върши работа. Връщат се.
– Оглеждай се за светлина от огън – кимна Тави.
Стисна здраво ръката ѝ и продължи, залитайки, напред. Усети пръстите ѝ да стягат ръката му. Робинята беше по-силна, отколкото изглеждаше – въпреки че ръката му отдавна беше станала почти безчувствена от студа, той усети страха ѝ в начина, по който го стискаше. Вятърът и смъртоносните ветрогони в него продължаваха да вият – мразовити, бесни.
– Идват – изсъска момичето. – Ако ще се измъкваме оттук, сега му е времето.
– Близо сме. Трябва да е тук някъде.
Тави отново примижа и се взря с всички сили в мрака. И тогава го видя – бледожълта светлинка, точно на границата на периферното му зрение. Беше се отклонил в бурята, но сега се извърна рязко в правилната посока и помъкна робинята след себе си.
– Ето го! Огънят! Точно там! Тичай.
Започна да тегли изтощената робиня за ръката право към светлината в далечината. Земята под тях започна да се издига – изкачваха се нагоре. Пелената на дъжда го заслепи, замъгли светлинката пред погледа му и тя заподскача като пламъка на угасваща свещ, но Тави не откъсна очи от нея. Нова светкавица проряза облаците с коварните си ослепителни зъби и ветрогоните подеха с нова сила гневния си вой.
Въпреки рева на вятъра, Тави чу запъхтяното тежко дишане на робинята – очевидно момичето беше на предела на силите си. Колкото повече приближаваха светлината, толкова по-несигурни ставаха стъпките ѝ. Тави чу зад гърба си писък на ветрогон, обърна се и го видя да се спуска през дъжда с изкривено, злобно лице и гладен поглед.
Забелязала изражението на лицето на Тави, момичето ококори очи и понечи да се обърне, но движенията ѝ бяха прекалено бавни. Реагира прекалено късно и нямаше шанс да се обърне навреме и да се предпази.
Тави се пресегна и с две ръце сграбчи китката ѝ, после с всички сили я дръпна към себе си. В последния момент се отдръпна от пътя ѝ и я запрати, залитайки, зад гърба си, към светлината.
– Тичай! – изкрещя той. – Влез вътре!
Ветрогонът блъсна Тави в гърдите и въздухът излетя от дробовете му, топлината в крайниците му изчезна. Той усети как краката му се отлепят от земята. Падна, преметна се и понесен от ураганния вятър, се затъркаля надолу по склона, далече от подслона на върха му. Ръцете и краката му се размятаха, докато се търкаляше и се бореше да забави движението надолу. Изумруденият проблясък на светкавица освети голям сив камък, точно пред лицето му. Тави изписка, затвори очи и дръпна в последния момент глава.
Погледът му улови блясък на вода в тъмното и отчаяно насочи търкалянето си натам. Стовари се в леденостудена кална локва в подножието на хълма и ръцете му потънаха до лактите, докато изваждаше глава от водата. Напрегна сили и ги измъкна от калта, обърна се и видя връхлитащия отгоре му ветрогон.
Претърколи се на една страна, със забавени от тинята движения, и в същия момент усети леденостудения дъх на ветрогона да навлиза в носа и устата му. Започна да се мята, но не постигна нищо. По-скоро щеше да разпери ръце и да полети с вятъра, отколкото да спре фурията, която изстискваше въздуха от дробовете му.
Знаеше, че сега му остава само едно, при това без много шансове за успех. Изправи се с мъка на крака, разпери ръце и се хвърли по очи в калта. Студената, гъста като крем тиня го покри изцяло, но той натика още по-дълбоко лицето си. После се обърна по гръб.
Изведнъж дишаше отново. Отвори очи, но не видя лицето на ветрогона пред очите си. Фурията се въртеше из въздуха на мястото, където го нападна, и светещите ѝ очи се оглеждаха трескаво. Но погледът ѝ не спря върху Тави. Тя изкрещя и половин дузина ветрогони ѝ се притекоха на помощ. Спуснаха се над мястото, където беше паднал Тави, започнаха да се въртят, да описват кръгове във въздуха – търсеха го.
Тави изтри калта от очите си и устните му се разтегнаха в победоносна усмивка. Оказа се прав. Земята. Земята, най-върлият враг на въздушните фурии, го криеше от погледа им. Но освен това беше ужасно, болезнено студена. Тави усети как студът сковава костите му. Засега беше в безопасност от ветрогоните, но колко дълго щеше да издържи така?
Дъждът продължаваше да шиба лицето му и отмиваше калта, която се стичаше в очите му. Скоро щеше да отмие напълно калта, ако въобще издържеше толкова дълго на студа, преди да се отпусне на земята и да замръзне. Бавно и много внимателно Тави загреба пълна шепа кал и я размаза по гърдите и корема си, където дъждът вече беше започнал да отнася дебелия слой тиня.
Погледна нагоре по склона, към светлината на върха на ниската могила. В тъмното се очертаваше контурът на постройка, с отвор в нея. От робинята нямаше следа, което означаваше, че е или вътре и в безопасност, или мъртва отвън. При всички положения, помисли си Тави, беше направил всичко по силите си да я спаси. Изсумтя ядосано.