Три от фуриите на мига обърнаха святкащи очи към него и се стрелнаха към устата му. В гърлото му се надигна вик, но Тави го потисна, преди да излезе, и рязко се превъртя по корем, после по гръб и пак по корем, докато не се премести на няколко крачки встрани. Погледна назад и видя ветрогоните да се вият над мястото, където беше лежал преди секунда. Явно не го виждаха, но при всички положения го чуваха. Дори насред рева на бурята чуха сумтенето му. Затова той затаи дъх. Замисли се дали щяха да чуят движенията му.
Всъщност няма значение, помисли си. Дъждът щеше да го измие съвсем скоро. Трябваше да стане от земята и да стигне някак до подслона. Нямаше друг избор, освен да се промуши между ветрогоните.
Изминаването на това разстояние щеше да остане завинаги в спомените на Тави като мъчителните секунди, които преживява гладната мишка, притичваща между краката на великаните, преди да се скрие в дупката си с няколкото отмъкнати от пода трохи.
Навсякъде около него се носеха и виеха фурии. Изневиделица изскочи млад елен и пробяга пред Тави. Скачаше във въздуха и риташе със задните си крака, докато три ветрогона се носеха над гърба му, впили остри нокти в кожата му. В следващия момент фуриите успяха да го повалят на земята. Рогата му мушкаха отчаяно нападателите, но преминаваха през тях като през мъгла. Самецът успя да нададе рев, преди една от фуриите да разкъса гърлото му, а две други да се впият в муцуната му и да го задушат. Нещастното животно продължи да се бори тихомълком, риташе с крака, мяташе се по земята, докато кръвта му изтичаше. Всички фурии наоколо се скупчиха над него.
Миг по-късно животното изчезна под огромна, вряща маса от блестяща мъгла, святкащи очи и остри нокти. Това продължи само секунди, преди облакът отново да се пръсне на дузина отделни ветрогони.
От елена бяха останали само глава с облещени от ужас очи и купчина раздрано месо, със стърчащи от него бели натрошени кости.
Коленете на Тави се подкосиха. В продължение на няколко секунди не можа да откъсне очи от зловещата гледка. В следващата светкавиците спряха и земята потъна в тъмнина, но образът на злощастния елен остана запечатан пред погледа на Тави. Той отвори уста да изкрещи, но в гърдите му нямаше въздух – стоеше с отворена уста, като току-що събудил се от ужасен кошмар.
Поредната светкавица раздра небето, страхът го захапа отново и започна да го разкъсва хапка по хапка. Вкочанението му се смени с прилив на сила и Тави хукна нагоре по хълма, към светлината и безопасността на подслона. В този момент въздухът най-после излезе с писък от дробовете му и около него се надигна хор от крясъците на ветрогоните – хаотичен, безразборен. Фуриите се мятаха из въздуха около Тави, но не го виждаха. Защитата на земята беше издържала до самия връх на могилата.
Там, на височина три пъти колкото човешки ръст, от земята се издигаше гладък мраморен купол. Входът му зееше отворен, огрян от бледата светлина на огъня вътре, а над него, издълбана в мрамора, блестеше звезда със седем лъча – символът на Първия лорд на Алера.
Тави усети тежко парче тиня да се откъсва от гърба му и чу писъка на ветрогоните. Вятърът го блъсна в лицето и той изкрещя. Покри главата си с ръце и влетя през отвора в купола.
Стовари се върху твърдия гладък камък на пода и моментално бе обгърнат от пълна тишина.
Тави отвори рязко очи и се огледа. Ръцете и краката му се тресяха, тялото му трескаво се опитваше да каже на мозъка, че трябва да стане и да продължи да тича. Вместо това той само се надигна, седна на пода и продължи да се оглежда и да диша запъхтяно. През премръзналите му мускули премина спазъм.
Красотата на мемориала на Принсепс би го оставила без дъх, ако това вече не бяха сторили дългото тичане и крещенето с пълно гърло.
Въпреки че отвън бурята бушуваше с пълна сила, светкавиците разкъсваха небето, а гръмотевиците не спираха да тресат земята, в мемориала звукът от тях достигаше като нещо много далечно и незначително. Земята навън може и да беше разтърсвана от тътена на бурята, а въздухът да гореше със зелените огньове на фуриите, но в мемориала се чуваха само ромоленето на вода, тихото пращене на огъня и приспивна тишина, нарушавана от време на време от сънливото чуруликане на птици.
Вътрешността му не беше от мрамор, а от кристал, чиито гладки стени се издигаха до тавана, двайсет фута над главата на Тави. Светлините от седем огъня покрай стените, които горяха, видимо без да бъдат подхранвани от нищо, изпълваха кристала от земята до тавана, пречупваха се в него и той ги разпръскваше в безброй дъги, които трептяха и танцуваха грациозно във вътрешността му. В центъра на пода имаше голямо езеро, чиято повърхност беше напълно неподвижна и идеално гладка като огледало от Амарант. По краищата ѝ растеше буйна зеленина: храстчета, трева, цветя, дори ниски дървета, всичките сякаш аранжирани и поддържани от невидим градинар.