Между огньовете покрай стените, поставени върху почти безформени статуи от черен камък, стояха на вечна стража седем комплекта рицарски брони на кралската гвардия, всяка с пурпурно наметало, бронзов щит и меч с дръжка от слонова кост.
В средата на езерото от водата се издигаше черен базалтов блок. Върху него лежеше статуята на млад мъж, издялана от най-чистия и бял мрамор, който Тави беше виждал. Очите на мъжа бяха затворени, сякаш спеше, а ръцете му бяха скръстени на гърдите и стискаха дръжката на меч, положен върху тялото му. През едното му рамо се спускаше богато украсено наметало, под което се подаваше стоманен нагръдник. В краката на статуята стоеше изправен шлемът му, издялан от същия бял мрамор, шлем, от който стърчеше гребен от косми, издаващ принадлежността на младия мъж към рода Гай. Косата му беше късо подстригана, а чертите на лицето изящни и красиви, отпуснати в съня му. Приликата на статуята с жив човек беше съвършена, ако Тави не знаеше, че Принсепс Гай беше мъртъв от преди още той да се роди, сигурно щеше да си помисли, че ей сега ще стане, ще сложи отново шлема си и ще излезе навън.
С периферното си зрение долови движение, но беше прекалено изморен да обърне глава. Робинята клекна до него – подгизнала от дъжда и трепереща от студ. Докосна рамото му и отдръпна ръка, за да огледа калта по пръстите си.
– Велики фурии – каза тя. – За момент те взех за гаргойл.
Тави я погледна подозрително, но тогава забеляза уморената ѝ усмивка.
– Нямах време да се измия – отвърна той.
– Върнах се да те търся, но не виждах нищо. После ветрогоните ме погнаха. Трябваше да вляза вътре.
– Това беше първоначалната идея. Съжалявам, че те блъснах, но реших, че всеки момент ще припаднеш.
Устните на робинята се извиха на една страна.
– Може би щях – призна тя и остърга още малко кал от рамото му. – Умно решение. И много смело от твоя страна. Ранен ли си?
Тави поклати глава. Все още трепереше като лист.
– Малко насинен, много изморен и измръзнал, това е.
Тя кимна и на лицето ѝ се изписа тревога. Изтри малко от калта по челото му.
– Както и да е, благодаря ти.
– Няма нужда да ми благодариш – насили се да се усмихне Тави. – Казвам се Тави, от Бърнардхолт.
Пръстите на момичето докоснаха нашийника на врата ѝ. Тя се намръщи и наведе очи към земята.
– Амара.
– Откъде си, Амара?
– От никъде. – Тя вдигна глава и огледа великолепния интериор на мемориала. – Какво е това място?
– М-мемориалът на Принсепс Гай – заекна Тави, треперейки. – Това е Могилата на сълзите. Принсепсът е загинал тук в битка с маратите много преди аз да се родя.
Амара кимна. Потри длани и докосна челото на Тави.
– Гориш – каза тя.
Той затвори очи и едва намери сили да ги отвори отново. По кожата му премина странна тръпка и бавно измести острия, почти болезнен студ на калта.
– Казват, че Първият лорд лично го е построил. За един ден. След като погребали мъртвите. От кралския легион. Маратите не оставили достатъчно от тялото на Принсепса за погребение с държавни почести. Затова го направили тук, вместо в столицата.
Робинята хвана ръката му и започна да го вдига, въпреки че тя самата едва стоеше и трепереше неистово. Тави се остави да бъде издърпан на крака, но веднъж изправил се, му беше много трудно да стои върху натежалите от умора крайници. Вкопчи се в разказа си, уверен, че само така ще успее да остане в съзнание.
– Силни фурии има тук. Кралски фурии. Казват, че трябвало да са много силни, за да пазят покоя на духовете на всички загинали войници. Не могли да ги отведат у дома. Прекалено много мъртви. Силните фурии ще ни пазят. Каменна могила. Земя срещу въздух. Убежище.
– Прав беше – каза Амара и го положи обратно на земята, облегнат с гръб на стената.
Тави почувства слаба топлина да се просмуква в премръзналата му кожа, беше чудесна, успокояваща. Явно момичето го беше преместило до един от огньовете.
– Аз съм виновен за всичко – смотолеви Тави. – Не върнах Хитрушко в холта. Чичо ми. Маратите са тук.