Това, което направи в следващия момент Исана, не беше продиктувано от логика, не беше реакция на физическо усещане, не беше продукт на мисъл и здрав разум. Не можеше да е, защото в този момент мислите ѝ бяха прекалено много и твърде разпръснати, за да бъдат насочвани и управлявани. Стана в резултат от инстинкт и свободна воля и благодарение на това, че беше в него и усещаше с всяка частица от тялото му.
Тя почувства върху ѝ да се струпва огромна тежест – тежка като дебела верига, която стегна мислите ѝ и започна да ги изключва една по една, да ги приковава в пълна неподвижност. Исана започна да се бори с нея, бореше се за съзнанието си, за живота си, който в момента трептеше в раненото тяло на Бърнард. Хвърли се смело в битката, под ритъма на несигурните мъчителни удари на сърцето на брат ѝ, които кънтяха около нея, през нея и във нея.
Вкопчи се в живота, докато фуриите на Ото и Рот не спираха да напомпват нова кръв в осакатеното тяло на Бърнард. Продължи да го стиска, докато двамата холтъри затваряха раната, събирайки разпорените кожа и плът и изграждайки наново материята им. Стиска живота с всички сили, чак до мъчително дългия промеждутък между два удара на сърцето, в който осъзна, че повече няма сили да стиска. Изпускаше го.
Ручей ѝ предаде настоятелния повик на Рот да се оттегли, да излезе от тялото на брат си и да спаси собствения си живот. Исана отказа. Прехвърли още повече от енергията на тялото си в това на Бърнард и започна да подхранва с нея затрудненото му сърце. Докопа всичко, до което успя да се добере в себе си, и му го даде. Даде му всичко: любовта си към него, тази към Тави, ужаса от мисълта, че ще го загуби, безпомощността си, страданията си, страха, радостта от хубавите спомени и отчаянието в най-тежките моменти от живота си. Не задържа нищо за себе си.
Бърнард потрепери и рязко пое дъх. Дробовете му се напълниха с въздух, който тя почувства като студен огън. Той се разкашля и неподвижността се пръсна на хиляди парченца, които излитаха от тялото му с всяка следваща глътка въздух.
Исана долови силата, която нахлу в тялото на Бърнард, енергията, която отново потече, и чу засилващия се, равномерен ритъм на сърцето му. Обля я вълна на облекчение. Ручей също беше още в него, но Исана вече я усещаше много далечна, объркана. Рот отново ѝ изпрати мисли посредством фурията си, но тя беше прекалено уморена, прекалено затънала в облекчението и изтощението си, за да ги разбере. Остави съзнанието си да се понесе свободно, далече от нея и усети как започва бавно да потъва в тъмнина и топлина, които ѝ обещаваха избавление от тревоги, болка и умора.
И тогава усети притъпена, пареща пулсация. Спомни си, че познава това усещане от много отдавна. Потъването ѝ се забави.
Огъня, ето го отново. И отново. И отново.
Болка. Усещам болка.
С дъното, с най-далечната и безметежна част от съзнанието си тя разбра какво се случваше с нея. Рот се беше оказал прав. Беше дала прекалено много от себе си и сега не можеше да се върне в тялото си. Беше прекалено слаба, прекалено отпусната и отмаляла. Сега щеше да умре. Изпразнено от живот, тялото ѝ просто щеше да се свлече на земята до ваната.
Огънят проблесна отново – високо горе, над тъмнината.
Но мъртвите не усещат болка. Тя е за живите.
Исана се протегна към нея, към огъня в нощта. Блаженото ѝ потъване спря, въпреки че част от нея изкрещя от разочарование. Тя се пресегна към болката, но не можа да помръдне, не тръгна нагоре.
Прекалено късно е. Не мога да се върна.
Въпреки това пак опита. Опита да се откъсне от неподвижността и топлината. Опита да се бори за живота.
Внезапно проблесналата светлина над нея беше ярка като новородено слънце. Исана посегна към него и го прегърна с всяка частица от съществото си, която ѝ бе останала. Светлината му я обгърна като изпепеляваща огнена стихия, ослепително ярка и по-болезнена от всичко, което бе изпитвала досега. Почувства рязко извиване и усукване и внезапно объркване, когато празнината, освободена от Ручей, се изпълни с непосилна болка.
Исана се радваше да я изпита отново. Светлината и агонизиращата болка я заслепиха. Крайниците ѝ боляха, дробовете ѝ горяха с всяка мъчителна глътка въздух, главата ѝ туптеше, съзнанието ѝ крещеше под напора на възвърналите се физически сетива.
Чу викове. Някой крещеше, после нещо тежко се блъсна. Нови викове. Фейд?
– Вижте – изкрещя някой. Ото? – Вижте, тя диша!
– Донесете ѝ одеяло – отвърна гласът на Рот. – И едно за Бърнард.