Амара почисти, колкото можа по-добре, лицето му, като използваше изпокъсаната си пола като кърпа, след което го извади от водата и го довлачи обратно до един от огньовете.
В момента, в който въздухът докосна мократа ѝ кожа, Амара започна да трепери отново и осъзна, че всъщност водата не е била чак толкова топла, а по-скоро тялото ѝ е било прекалено премръзнало. Сложи момчето на пода, колкото можа по-близо до огъня, остана за момент клекнала до него, прегърнала с ръце коленете си.
Главата ѝ клюмна и тя извика сподавено от изненада, когато тялото ѝ се свлече на една страна и падна на пода. Искаше ѝ се просто да се предаде на изтощението, но знаеше, че не може да направи това. В противен случай и двамата с момчето можеше да не се събудят повече. Усети как от гърлото ѝ се отрони протестен стон, докато се надигаше от земята. Треперенето се усили и тя едва успяваше да се движи, да мисли дори.
Усещаше пръстите си тежки като олово, несръчни и изтръпнали, докато се бореше със собствените си натежали от водата дрехи. Остави дрехите си на мокра купчина на пода и тръгна, залитайки, към един от каменните стражи. Свали грубо наметалото от раменете му и го уви около себе си. Треперещата Амара си позволи кратка почивка и се облегната на стената, преди да се довлече до следващата статуя, а после и до тази до нея. Свали и техните наметала и се върна при момчето. С последните останали ѝ сили го уви с двата плаща.
Сгуши се в пурпурното наметало, седна на земята и отпусна глава на стената зад гърба си. Заспа моментално.
Когато се събуди, не чувстваше вече студ, само болка. Навън бурята още бушуваше с виещи ветрове и леден дъжд. Амара се надигна от пода. Умората все още тегнеше над изтръпналото ѝ от седенето на земята тяло, но поне под тежката материя на наметалото ѝ беше приятно топло. Надникна през входа на мемориала. Все още беше нощ. В небето продължаваха да танцуват светкавици, но сега гръмотевиците ги следваха с по-голямо закъснение. Въздушните фурии все така воюваха в небето, но зимните ветрове бяха успели да изтикат враговете си на юг, далече от долината, и сега дъждът се бе превърнал почти изцяло в ситна градушка, чиито ледени кристали барабаняха по студената земя.
Гай със сигурност е знаел, помисли си Амара. Няма как да не е бил наясно с последствията от южния вятър, който призова, за да я отнесе на север в долината. Прекалено отдавна познаваше стихиите и ефекта им върху човешкото царство, за да е просто случайност. Следователно Първият лорд беше предизвикал умишлено бурята. Въпросът беше защо.
Амара зарея поглед в мрака на нощта и се намръщи замислено. Докато бурята не отминеше, тя щеше да е като в капан. А също всеки друг в долината, глупачке, помисли си. Очите ѝ се ококориха. По този начин Гай на практика беше спрял всякакво движение в долината Калдерон.
Но защо? Ако времето беше от такова значение, защо ще я изпраща по най-бързия начин в долината, а после ще я кара да бездейства, докато не спре бурята? Освен ако не е разбрал, че враговете му са задействали плана си. В този случай пристигането ѝ вероятно бе осуетило временно плановете им, а бурята ѝ бе осигурила необходимото време, за да си отпочине и възвърне сили преди същинския сблъсък.
Амара се намръщи. Нима Първият лорд беше хвърлил тази смъртоносна буря над долината, призовавайки фурии, чиято мощ тя дори не можеше да си представи, с едничката цел пратеникът му да си отпочине, преди да започне задачата си?
Тя потрепери и се сгуши в наметалото. Можеше само да гадае причините зад постъпките на Гай. Той знаеше повече от всеки друг в Алера – мнозинството хора дори не подозираха мащаба на случващото се. Също така беше пресметлив владетел – действията му обикновено не се ограничаваха с постигането само на една цел, а постъпките му често целяха съвкупност от последствия. Какво беше намислил сега владетелят на Алера?
Направи мрачна физиономия. Ако Гай искаше тя да знае отговора, щеше да ѝ го каже. Освен ако не очакваше, че трябва сама да се досети. Или просто защото все още не ти се доверява напълно.
Тя се обърна и бавно тръгна обратно към вътрешността на мемориала. Мислите ѝ препускаха. Облегна се на стената до един лишен от наметалото си страж и прокара пръсти през косата си. Трябваше да тръгва още сега. Безсъмнено, враговете на Короната нямаше да стоят със скръстени ръце, щом времето се оправеше. Трябваше да е готова най-малкото с план за действие.
Първата стъпка, щеше да каже Фиделиас, е събирането на сведения. Трябваше да установи какво ставаше в долината, преди да предприемеше каквото и да е, било то да действа тихомълком, да се позове на властта, която ѝ даваше статутът ѝ на Курсор, и да поеме контрола от местния граф, или да докладва ситуацията на Гай.