Тя преглътна мъчително. Всичко, с което разполагаше, беше малкият нож, който открадна от Фиделиас, и прекалено тънки за това време дрехи. Погледна към свитото на топка момче край огъня.
И него.
Амара отиде до Тави, сложи ръка на челото му и той тихо простена в съня си. Челото му гореше от треска, а устните му бяха напукани. Амара свъси вежди, отиде до езерото, загреба в шепите си вода и я отнесе до момчето. Опита се да го накара да пие, като изсипа полека водата в устата му. По-голямата част изтече между пръстите ѝ и потече по брадата и шията му, но една част той успя да погълне. Амара повтори разходката до езерото няколко пъти, докато не реши, че треската на Тави отслабна, и той се отпусна и спря да диша тежко.
Свали още едно наметало, сгъна го и го подложи под главата му. Амара се вгледа в лицето му. Беше красиво, с почти деликатни черти. Косата му висеше на тъмни, лъскави къдрици. Имаше дълги, извити мигли, които толкова много мъже имаха, а никак не оценяваха. Пръстите на ръцете му бяха слаби и несъразмерно дълги за тялото му, сигурен белег, че тепърва щеше да расте. Кожата му, там, където не беше покрита със синини и драскотини, блестеше младежки гладка и за негов късмет, без типичните за възрастта му пъпки. Още не беше видяла цвета на очите му, но си спомни, че гласът му беше кристално чист и звънък като камбана.
Намръщи се и продължи да гледа спящото момче. Той определено беше спасил живота ѝ в бурята. Но кой беше той? Намираха се на доста път пеша от всеки един от местните холтове. Беше подбрала внимателно мястото на приземяването си, за да не бъде забелязана от местните. Какво правеше тогава това момче насред пущинака, в разгара на такава буря?
– У дома – промърмори момчето в съня си, но не отвори очи. Лицето му се изкриви тревожно. – Съжалявам, лельо Исана. Чичо Бърнард трябва вече да се е прибрал. Опитах да го върна вкъщи.
Очите на Амара се разшириха от вълнение. Бърнардхолт беше най-голямата ферма в долината. Чичото на това момче е холтър Бърнард? Тя се наведе към него.
– Какво се случи с чичо ти, Тави? Пострадал ли е?
Тави кимна в съня си.
– Марат. Стадоморът. Брут го спря, но не преди да нарани чичо Бърнард.
Маратите? Диваците не бяха създавали повече проблеми на човешкото царство след събитията в долината от преди петнайсет-шестнайсет години. Беше приела скептично думите на Гай за маратите, но очевидно един от тях беше дошъл в Калдерон и нападнал алерански холтър. Но какво означаваше това? Дали ставаше дума за един-единствен маратски войн, случайно натъкнал се на местните?
Не. Твърде много съвпадения. Тук ставаше нещо голямо.
Амара стисна гневно наметалото и смачка плата в юмрука си. Трябваше да научи повече.
– Тави, какво знаеш за този марат? От кое племе беше, водеше стадомор със себе си, така ли? Сам ли беше?
– Имаше друг – смотолеви Тави. – Убих един, но имаше втори.
– Втора птица?
– Ммм.
– Къде е сега чичо ти?
Тави поклати глава и лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
– Тук. Трябваше да се е прибрал у дома. Изпратих го с Брут. Брут трябваше да го върне вкъщи. – По бузите му потекоха сълзи и Амара преглътна тежко при вида им.
Вярно, трябваше ѝ информация, но не можеше да изтезава бълнуващото момче, за да я получи. Той имаше нужда от почивка. Щом беше племенник на собственика на холта, и той явно беше оцелял след нападението, тя щеше да върне момчето у дома и това със сигурност щеше да ѝ осигури подкрепата и съдействието на Бърнард и хората от клана му.
– Съжалявам – изхлипа завалено момчето и от очите му потекоха още сълзи. – Опитах. Съжалявам.
– Шшш. – Амара изтри сълзите на Тави с върха на наметалото. – Сега трябва да си почиваш. Спи, Тави. Почивай.
Той се унесе и тя приглади косата му назад от горещото чело. Ако в долината е навлязъл един-единствен марат, много вероятно беше холтърът да е тръгнал по следите му, за да го прогони. Но защо тогава е водил със себе си момчето? Според това, което беше видяла в бурята, Тави нямаше кой знае какви умения в призоваването на фурии, в противен случай щеше да ги използва срещу ветрогоните. Нямаше оръжия, не носеше нищо. Няма как да е участвал в преследването на марата.
Амара обърна хипотезата си. Възможно ли е маратът да е бил преследвачът? Възможно, особено ако е бил от племето на стадоморите и всичко, което беше чувала за маратите, излезеше истина – лукави и пресметливи, безпощадни и смъртоносни като гигантските птици, които ги приемаха сред себе си като свои.