Но маратите обикновено не водеха по повече от един звяр като… какъв би бил точният термин? Другар? Партньор? Кръвен брат? Тя поклати глава и потрепери. Въпреки това, което беше учила в Академията, обичаите на диваците ѝ бяха прекалено чужди, по-скоро фантастични и митологични, отколкото действителност.
Често предводителите на орди имаха по две птици, символ на статута им в племето. Но какво е правел маратски главатар на орда в Калдерон?
Инвазия?
Споходилият я отговор я накара да потрепери. Възможно ли бе местните да са се натъкнали на разузнавателен отряд на маратска армия?
Нямаше по-подходящ за врага момент за нападение от този, осъзна Амара. Пътищата между северните градове постепенно ставаха непроходими през зимата. Много от войниците бяха пуснати в отпуск, за да се видят със семействата си, а хората в провинцията, след прибиране на реколтата, по правило спираха усилена работа по полето и се отдаваха на монотонния ритъм на зимното време.
Ако в момента маратите нахлуеха в долината и разбиеха гарнизона, който я охраняваше, нямаше какво да ги спре да избият всичко живо в Калдерон и да плячкосат всеки един холт по пътя си, чак до самия Рива. А ако армията им разполагаше с достатъчна численост, можеха дори да нахлуят в града, а оттам във вътрешността на Алера. Амара потрепери при мисълта за това, което можеше да направи после маратската орда. Трябваше да се свърже с графа на областта и командир на гарнизона – Брам, Грам или нещо подобно – и да го предупреди за заплахата.
Ами ако момчето лъжеше? Или просто се беше объркало? Амара изкриви уста в замислена гримаса. Познаваше местните владетели, по име поне, въпреки че наизустяването на имената на всички графове и лордове беше една от най-скучните ѝ задачи в Академията. Но не беше чувала нищо за този Бърнард, нито пък беше учила що за хора са жителите на Калдерон. При всички положения не се съмняваше, че са корави и независимо мислещи хора, но доколко надеждни бяха, нямаше никаква представа.
Трябваше да говори с този Бърнард. Трябваше да се увери, че наистина се е натъкнал на главатар на орда и е бил ранен от хищната му птица. После трябваше да си осигури подкрепата му (чифт нови дрехи също не би отказала) и незабавно да премине към действие.
Намръщи се. Ще действа, но същото се отнасяше и за противниците на Короната. Фиделиас я беше подмамил в капан, от който се бе измъкнала на косъм. После, благодарение на умения и късмет, се измъкна и от няколкочасовото преследване на рицарите Аери. Сериозно ли си мислеше, че Фиделиас просто ще се откаже и ще спре да я гони?
Много вероятно бе, осъзна Амара, неговата цел също да е долината Калдерон. Това ще да е една от причините Гай да я изпрати тук. Фиделиас е неин патрисерус. Всъщност беше, помисли си тя натъжено. Тя го познаваше сигурно по-добре от всеки друг на този свят. Успя да прозре измамата му в лагера на бунтовническия легион, макар и със закъснение.
Какво ще направи сега Фиделиас?
Естествено, той ще си задава същия въпрос за нея и щеше да търси отговора в предишните ѝ действия и постъпки. Първото, което ще очаква от нея, бе да се свърже с местните холтъри още с пристигането си, да започне събиране на сведения и когато разполага с достатъчно информация, да предприеме съответните действия, било то да се укрепи и подготви за отбрана в някой от холтовете, или да вдигне на крак мъжете и местния гарнизон, за да се справят със ситуацията.
А какво щеше да направи той, за да я спре?
По гърба ѝ пробяга хладна тръпка. Премисли отново отговора на този въпрос, но до друг не стигна – такъв си беше Фиделиас. Предпочиташе простите подходи и очевидните решения. Измисляй прости лъжи, така ѝ казваше, съставяй прости планове. После ги оставяй отворени за корекции, но преди всичко, доверявай се първо на собствените си очи и уши, а после на който и да е план.
Мълвата за пристигането на Курсор в долината щеше да се разпространи сред холтовете като горски пожар. По-добре направо да си нарисува кръговете на мишена по тялото и да чака стрелата. Прониза я нова студена тръпка. Този път Фиделиас щеше да я убие. Беше ѝ дал шанс да се спаси и тя го накара да съжалява за което. Нямаше да допусне втори път същата грешка. Изпречеше ли се на пътя на учителя си, той щеше да я убие, без да му мигне окото.
– Затова съм тук – прошепна тя. Започна да трепери.
Колкото и да си повтаряше наум, че решението ѝ не е продиктувано от страх, тя го почувства, гъделичкаше стомаха ѝ, пробягваше нагоре-надолу по гръбнака ѝ като стотици паяци с хиляди крака. Не можеше да си позволи лукса да се позове открито на статута си на Курсор и така да се разкрие пред Фиделиас. Трябваше да се спотайва, колкото може, и да не вдига много шум около себе си. Избягалата робиня щеше да е по-малка сензация в пограничната долина от пратеник на Короната с предупреждение за предстояща инвазия. Не трябваше да допуска самоличността ѝ да бъде разкрита, преди да е наясно на кого може да се довери и кой можеше да ѝ осигури нужната информация, за да предприеме необходимите действия. Всичко друго щеше да е равносилно на покана към смъртта и евентуална катастрофа в долината.