Погледна към момчето. Мислите ѝ все още бяха объркани. То не беше длъжно да ѝ се притичва на помощ в бурята, но го направи. Може и да му липсваше здрав разум, но имаше смелост в излишък и тя можеше да му е единствено благодарна за това. Това говореше много за него, а и за хората, които го бяха отгледали. В съня си, докато бълнуваше трескаво, говореше не на майка си и баща си, а на леля си, чието име явно беше Исана. Сирак?
Амара се замисли над това и докато го правеше, осъзна, че стомахът ѝ къркори от глад. Стана и тръгна към посадените около езерцето дръвчета. Както очакваше, няколко от тях бяха овощни. Гай никога не се ограничаваше с едно-единствено последствие от действията си, при положение че можеше с лекота да се справи с няколко. Построявайки този мемориал за падналия си в битка син, той не просто беше отдал впечатляваща почит на паметта на кралския Принсепс, но в същото време беше напомнил на Върховните лордове за могъществото си и осигурил убежище за себе си (или за своя пратеник).
Амара откъсна няколко плода, започна да яде и да оглежда обстойно вътрешността на мемориала. Отиде до една от статуите. Бяха въоръжени с истински щитове и оръжия – мечове на кралската стража, със свирепи остриета, предназначени за близък бой и способни да елиминират или убият противника с един-единствен удар. Тя извади един от ножницата му и го претегли в ръка. Острието изглеждаше достатъчно наточено и тя го върна на мястото му. Храна, подслон и оръжия. Гай беше параноична стара лисица и Амара мислено му благодари за това.
Докато връщаше острието в ножницата, усети прерязваща болка в ръката си. Погледна мръсната превръзка върху раната. Извади скрития в колана на полата ѝ нож и отряза ново парче плат от нея. Преди да среже старата превръзка, изсуши на огъня новото парче. Изми хубаво раната с вода и чак тогава го намота около нея. Още нещо глождеше мислите ѝ, но тя го остави за после. Сега я чакаше работа.
Увери се, че момчето спи спокойно, и се залови за нея. Използва един от щитовете като поднос и го напълни с плодове, преди да го постави на земята до момчето. После изпра дрехите и на двамата в езерцето и ги окачи на ниските клони на едно от дърветата, където да съхнат над един от огньовете. Призова изтощената Сирус и ѝ заръча да застане на пост около мемориала и веднага да ѝ каже, ако се появи някой. Накрая намери един гладък камък в пръстта между цветята и се зае да точи острието на малкия нож.
Тогава сълзите взеха надмощие. Доведоха ги спомените за годините обучение, разговори и споделени преживявания с човека, който довчера беше неин учител. Тя го обичаше, посвоему. Обичаше и опасността в работата си, и преживяното с него, обичаше живота, който бе водила. Той знаеше колко много означава за нея службата като Курсор. Знаеше и затова ѝ бе помагал всячески с обучението и изпитите в Академията.
Даде ѝ всичко, освен истината. Амара усети как сълзите ѝ напират още по-силно и ги остави да потекат. Болеше я. Болеше я от самата мисъл, че той се обърна срещу Короната. Че с предателството си застрашаваше всичко, към което тя се бе стремила и за което се бореше. С предателството си той сякаш обяви живота си на Курсор за безсмислен и по аналогия – нейния също. Действията му, не думите му, говореха за това, колко празен е той и каква голяма, противна лъжа е.
Няма значение какво щеше да стане с нея, зарече се Амара, тя ще го спре. Каквито и да бяха плановете му, каквото и обяснение да имаше за каузата си, Фиделиас беше предател. Горчивата истина я пробождаше право в сърцето, отново и отново. Ножът шептеше същото, докато се плъзгаше по камъка, напоен със сълзите. Предател. Предател. Тя ще го спре. Трябва да го спре.
Амара не си позволи да плаче на глас. Заглуши хлиповете си, докато гърлото не я заболя. Мига, за да прогони сълзите, и точи острието, докато не остана доволна от блясъка му на светлината на огъня.