Глава ХІІІ
Пред пладне на следващия ден рицарите Аери приземиха носилката с Фиделиас, Алдрик и Одиана в западния край на долината Калдерон. Над земята все още бяха надвиснали сиви облаци и гледаха навъсено отгоре, но не носеха заплаха от дъжд. Бурята, която предшестваше пристигането им, вече се беше преместила на юг, откъдето се чуваше едва далечният грохот на гръмотевици. Бяха облечени топло, готови за настъпващата зима в долината, и от устите им излизаше пара.
Фиделиас слезе намръщен от носилката и веднага повика при себе си капитана на ескорта от рицари.
– Убеден сте, че никой не е пристигнал в долината миналата вечер, така ли? – попита.
Мъжът промърмори нещо, наведе на една страна глава, присви съсредоточени в нищото очи и се заслуша. После кимна и се обърна към Фиделиас.
– Левус ми съобщи, че в долината има маратски съгледвачи, но никой от наблюдателите ни не е забелязал някой да идва.
– Не това беше въпросът ми – каза Фиделиас с остра нотка в гласа. – Сега последното, което ни трябва, е пратеник на Короната, който да вдигне гарнизона по тревога и да извика подкрепления от Рива.
– Бурята миналата нощ беше изключително свирепа и дълга – поклати глава рицарят. – Никой не може да оцелее в такава буря. Предполагам, някой наистина кадърен би могъл да се промъкне под прикритието на бурята и ако е намерил подслон достатъчно бързо…
– Тя е напълно способна да го направи – прекъсна го Фиделиас с ядосано вдигане на ръка. – Враните да изкълват и Гай, и хората му. Умира да се перчи. Дори когато става дума само за отвличане на вниманието.
– О, някой е доста начумерен тази сутрин – промърмори Одиана на Алдрик. Огромният майстор на меча слезе от носилката, обърна се, подхвана водната вещица за талията и я свали с плавно движение на земята до себе си. Тя дари Фиделиас със самодоволна, сластна усмивка, притисна се до Алдрик и се сгуши под огромната му ръка. – Човек би си помислил, че не се е наспал добре през нощта.
– Кротко, скъпа – избоботи Алдрик и широката му длан се плъзна към лицето ѝ и запуши устата на Одиана.
Тя притвори очи и простена доволно. Фиделиас се престори, че не чу хапливата забележка, и отново се обърна към капитана на ескорта им:
– Сега не е момент за грешки и недоглеждане. Разпрати описанието на момичето до хората ни в Рива. Ако се появи, да я спрат. Тихомълком. Същото се отнася и за другите Курсори, които ви описах.
Капитанът кимна.
– А какво да кажа на хората ни тук?
– Същото. Ако забележат някой непознат във въздуха, да го убият. Няма да се забавя много, щом приключа със срещата, тръгваме.
Капитанът отново кимна.
– Извадихме голям късмет с вятъра от миналата вечер, господине. Успяхме да докараме повече хора, отколкото предполагахме, че можем.
– Късмет – изсмя се Фиделиас, докато се опитваше да игнорира напрежението в стомаха си. – Този вятър докара бурята, капитане, а с нея един от агентите на Короната. Аз на ваше място не бих бил така убеден, че това е чак такъв късмет.
Рицарят отдаде отривисто чест и отстъпи назад. Промърмори още нещо и махна с ръка на хората си, които стояха впрегнати в четирите ъгъла на носилката. Те се издигнаха внезапно, под напора на въздушните струи на фуриите им, и само след секунди изчезнаха в ниските облаци.
Алдрик изчака, докато се скрият от погледа му, и се обърна към Фиделиас.
– Може би си прекалено строг с него – отбеляза той лаконично. – Ако Короната иска да изпрати някого в долината, ще го направи и той и хората му не могат да направят нищо, за да го спрат.
– Не познаваш Гай – отвърна Фиделиас. – Той не е нито вездесъщ, нито безгрешен. Трябваше да тръгнем още вчера вечерта.
– И щяхме да пристигнем в разгара на бурята. Можехме да умрем в нея.
– О, да, гадната буря – измърка Одиана. – Същото така, бивши ми Курсоре, нямаше да имаш достатъчно време да се порадваш на малката робиня.
От последните думи на водната вещица направо капеше злорадство. Тя се усмихна, Алдрик отново покри небрежно устата ѝ с длан, но игривият блясък в очите ѝ остана. Тя стисна леко със зъби пръстите на ръката и отново простена доволно. Алдрик я остави да го хапе, със загатната на устните усмивка.
Фиделиас се вторачи изпитателно във водната вещица. Не беше сигурен колко точно знаеше за съпругата на Акватайнус и случилото се след нелицеприятната сцена от вечерта, но виждаше в блясъка на очите ѝ, че знае нещо.
Парещата болка в стомаха му се усили при мисълта за възможните последствия, в случай че Акватайнус научеше за случилото се между него и жена му. Акватайнус имаше вид на човек, който заради вторачването си в дървото би пропуснал да забележи гората, но също така имаше вид на човек, който нямаше много да му мисли и щеше да се разправи подобаващо с човека, осмелил се да го унижи, като преспи с жена му. Няколкото хапки сухар, които Фиделиас беше успял да погълне по време на полета, сега напираха да излязат отново на бял свят. Постара се да запази спокойното изражение на лицето си, докато мислеше за това, че в скоро време щеше да се наложи да направи нещо по въпроса с тази вещица – прекалено бързо започваше да се превръща в проблем.