Обърна се към нея и устните му се разтеглиха в небрежна, равнодушна усмивка.
– Мисля, че е време да се концентрираме върху задачата си.
– Няма какво много да му мислим – отбеляза Алдрик. – Качваме се на конете. Яздим до мястото на срещата. Говорим с дивака. Яздим обратно.
Фиделиас извърна глава и шепнешком заповяда на Вама да доведе конете. Земната му фурия излезе изпод единия му крак, надигна земята в ниска бабуна, която се понесе напред.
– Не очаквам проблеми при язденето. Но не мога да кажа същото за срещата с дивака.
– Той няма да е проблем – сви рамене Алдрик.
Бившият Курсор започна бавно да нахлузва ръкавиците си за езда.
– Мислиш, че мечът ти може да промени нещо ли?
– Мечът променя много неща.
– Той е марат – усмихна се Фиделиас. – Не е човек. Те не мислят като нас.
Алдрик примижа насреща му и почти се намръщи.
– Той няма да се изплаши от теб. Да, за него мечът ти е опасен, но ти самият си само мекушавото, уязвимо нещо на другия му край.
Лицето на Алдрик остана с каменно изражение.
– Виж, Алдрик – въздъхна Фиделиас, – маратите нямат същата представа за индивидуалност като нас. Цялата им култура се гради около тотеми. Клановата им структура се основава на сходството между тотем и животно. Ако някой притежава могъщ тотем, значи, е могъщ човек. Но ако се крие зад тотема си, вместо да се бие редом с него, заслужава само презрение. Те наричат нас, хората, мъртвото племе. Смятат броните и оръжията ни – мъртви като пръстта – за наши тотеми. Според тях ние се крием зад мъртвите си тотеми, вместо да влизаме в битката рамо до рамо с тях. Сега разбираш ли?
– Не – отвърна директно Алдрик. Откъсна се от Одиана и започна да нахлузва ръкавиците си. – В това няма никакъв смисъл.
– За теб може би, но за един марат е повече от смислено.
– Диваци – каза Алдрик. Одиана се обърна към вързопите с багажа им и измъкна прибрания в ножницата си меч на Алдрик. Без да поглежда към нея, той протегна ръка и тя постави дръжката на оръжието в нея. После се зае да го препаше на кръста си. – Какво правим, ако вземе да се опъва?
– Аз ще имам грижата – отвърна Фиделиас.
Алдрик повдигна вежди и го погледна въпросително.
– Сериозно. Дръж меча прибран, освен ако всичко не се обърне нагоре с краката.
– И тогава?
– Тогава избивай наред, докато не останем само аз, ти и вещицата.
Алдрик се усмихна.
– А аз какво да правя? – попита Одиана.
Изпълнила задълженията си към Алдрик, сега тя стоеше встрани и повдигнала тежките си поли, и забила съсредоточен поглед в земята, ровеше небрежно с върха на единия си ботуш в калта.
– Дръж маратите под око и ако прецениш, че почват да се ядосват, кажи ни.
Одиана се намръщи, постави ръка на единия си хълбок и вдигна поглед към Фиделиас.
– Щом на Алдрик се пада да убива, искам и аз. Иначе не е честно.
– Може би не е.
– Вчера не ми даде да убия никого. Сега е мой ред.
– Ще видим – повтори Фиделиас.
Одиана тропна ядосано с крак, скръсти ръце и се намуси:
– Алдрик!
Едрият войн тръгна към нея, свали с небрежен жест наметалото си и го сложи на раменете ѝ – беше достатъчно голямо, че да се увие два пъти около цялото ѝ тяло.
– Спокойно, скъпа. Знаеш, че ще ти дам каквото искаш.
– Наистина ли? – усмихна му се тя пленително.
– Нима не го правя винаги?
Той се наведе към нея, притисна я към себе си с една ръка и я целуна. Плътните ѝ устни се разтвориха охотно и обгърнаха неговите, тялото ѝ се изпъна и се притисна в неговото. Тя протегна ръка и зарови пръсти в косата му.
Фиделиас разтри основата на носа си, където напрежението започваше да се натрупва и да се превръща в главоболие. Отдалечи се от двамата. В този момент дойдоха конете, подкарани в бавен ход и умело направлявани от Вама. Фиделиас извика на спътниците си и те се откъснаха неохотно от прегръдката си, после тримата оседлаха и яхнаха конете, без да разменят и дума повече.