Както беше предполагал, ездата мина гладко и без произшествия. През цялото време Етан – горската му фурия, която приемаше формата на голяма катерица, – прескачаше от дърво на дърво пред тях, достатъчно далече и почти незабележима. Фиделиас следваше посоката, определяна от нея, почти подсъзнателно – използваше Етан като съгледвач и водач още от детските си години.
Групата премина големия каменен кралски път и пое на североизток през гъстата борова гора, обрасла с храсталак и трънаци. Яздеха по посока на планината, издигаща се на няколко мили отпред. Тази планина, спомни си Фиделиас, заедно със заобикалящата я безлюдна гора се славеше с неприветливостта си към хората. Нищо чудно, че маратите бяха поискали срещата да стане на безопасно за техния вид място.
Фиделиас намести десния си крак в стремето и се намръщи недоволно. Без ножа в ботуша, кракът му не се чувстваше удобно. Долови беглата горчива усмивка на устните си. Момичето се оказа по-умно, отколкото я мислеше. Видя шанса си и го сграбчи на мига, точно както я беше учил. Като неин патрисерус Фиделиас изпита истинска гордост от постижението ѝ.
Като противник изпита само хладен гняв. Тя трябваше да е ценна придобивка за каузата му, а вместо това се превърна в неизвестен фактор на игралното поле. Ако вчера е пристигнала в долината, кой знае колко хаос ще внесе в плановете му, но дори и да не е, само необходимостта от това, да стои нащрек за появата ѝ, щеше да му коства много.
Замисли се. Как би осуетил плановете си, ако беше на нейно място.
Отказа се. Не. Грешен подход. Той предпочиташе бързите, крайни решения – колкото по-прости и брутални, толкова по-добре. Тръгнеш ли с финес, прекалено много неща могат да се объркат в сложна ситуация като тази, помисли си.
А Амара не разсъждаваше така праволинейно. Най-простото решение щеше да е да се добере до първия холт, да обяви коя е и да разпрати всеки наличен човек из долината да разнася вестта, че в Калдерон се готви нещо голямо. В такъв случай из долината щяха да тръгнат няколко дузини мъже с горски фурии, които да си отварят очите за нещо нередно. Все един щеше да открие такова.
Направеше ли това Амара, разкриеше ли самоличността и местоположението си, толкова по-добре и толкова по-лесно щяха да се наредят нещата за Фиделиас. Щеше да я извади от играта за нула време, след което щеше да продължи да мъти водата чак докато не стане прекалено късно за местните да прозрат какво ставаше в Калдерон.
Безсъмнено Амара щеше да се досети за подобна опасност. Тогава ще ѝ се наложи да действа по малко по-заобиколен път. Не така праволинейно. Ще импровизира в движение, а той няма да има друг избор, освен да приеме ролята на ловеца, да стреля напосоки в храстите, за да я изкара на открито, и чак тогава да предприеме каквото и да било, за да я спре.
Фиделиас се усмихна на иронията в цялата ситуация – и двамата щяха да са в свои води. Е, така да бъде. Момичето беше талантливо, но нямаше опит. Нямаше да е първият човек, когото надхитря и унищожава. Нямаше да е и последният.
Едно потрепване в движенията на Етан го предупреди, че с двамата му спътници не са сами в потъналата в сиви сенки гора. Той спря коня си с рязко дръпване на юздите и вдигна предупредително ръка, за да сигнализира на Алдрик и Одиана да направят същото. Боровата гора потъна в тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на конете, капките вода, които се отронваха от клоните на дърветата и падаха на земята, и тихото стенание на студения северен вятър.
Конят му отметна глава назад, очите му се облещиха от страх и той изпръхтя тревожно. Другите два коня моментално подеха паниката му, наостриха уши и вдигнаха глави. Този на Одиана тръсна глава и нервно затанцува настрани. Фиделиас повика Вама и горската фурия се отзова незабавно. Разгърна се около изплашените животни и ги обви в спокойствието на дълбоката земя. Фиделиас усети как силата на Вама се надига като бавна вълна и залива конете. Тя прогони напрежението и тревогата и ездачите им отново поеха пълен контрол над тях.
– Нещо ни гледа – изсъска водната вещица. Тя приближи коня си до този на Алдрик. Очите ѝ заблестяха с тъмната лъскавина на ахати. – Гладни са.
Алдрик стисна устни и отпусна ръка върху дръжката на меча си, но тялото му остана все така отпуснато на седлото, както беше стояло по време на целия път.
– Кротко – промърмори Фиделиас и потупа шията на коня си. – Да тръгваме. Отпред има нещо като поляна. Предпочитам да сме на малко по-открито място.
Тръгнаха бавно към поляната. Конете бяха под контрол, но главите им все още бяха вирнати високо, а очите и ушите им шареха в търсене на онова, което бяха надушили. Фиделиас поведе групата към средата на откритото пространство, което се оказа не повече от трийсетина крачки от всяка страна. Дърветата по краищата му бяха потънали в дебела сянка, тук-там разкъсана от по-светлите петна на бледата светлина, танцуваща в клоните отгоре.