Алдрик беше почти на края на поляната, с лице към гората и с изпъната настрани ръка, в която държеше меча си успоредно на земята – имаше вид на застинал в поза танцьор. Зад гърба му лежеше обезглавен стадомор, чието тяло се мяташе и риташе с крака във въздуха, явно неосъзнаващо предстоящата си кончина. Маратът, който беше нападнал Алдрик, беше коленичил на земята с клюмнала, полюшваща се вяло глава и притискаше окървавени ръце към корема си.
От другата страна на поляната, все още на седлото, Одиана си тананикаше тихо под носа. Земята пред нея внезапно се бе превърнала в тресавище. От третия марат и птицата му нямаше и следа, но тинята леко се надигаше и разклащаше, сякаш нещо мърдаше под повърхността ѝ.
Водната вещица забеляза погледа му.
– Обожавам мириса на земята след дъжд – каза тя.
Фиделиас не отговори. Замахна с кинжала и направи дълбока резка в един от долните клони на най-близкото дърво. Откърши клона и прибра кинжала в ножницата. После, под погледите на спътниците си, стисна клона с две ръце и застанал извън обсега на марата, бавно и методично започна да го удря с дървото, докато не смаза черепа му.
– И това е начин – отбеляза Алдрик. – Ако не те притеснява плискането на кръв по цялата поляна.
– И ти си целият в кръв – каза Фиделиас и захвърли клона настрана.
Алдрик извади кърпа от джоба си и се запъти към средата на поляната, като през това време бършеше старателно острието на меча си.
– Вярно, но аз не пръскам безразборно. Гледам да е естетически издържано и приятно за окото. Трябваше да го оставиш на мен.
– Мъртвият си е мъртъв – каза Фиделиас. – Нямам нужда от помощ, мога и сам да си върша работата. – Обърна се към Одиана. – Сега доволна ли си?
Водната вещица му се усмихна от седлото и въздъхна.
– Мислиш ли, че може пак да завали? – попита тя.
Фиделиас поклати глава.
– Атсурак – провикна се той. – Видя какво искаха те.
Фиделиас със задоволство видя как Алдрик се стресна и се озърна, дори Одиана като че ли затаи дъх от изненада. Отиде до коня си, хвана юздата му и го погали по шията.
– Ха – отвърна му нечий дрезгав глас от гората.
Чу се шум от кършене на храсти и на поляната се появи четвърти марат. Имаше жълти и блестящи като злато очи, точно като тези на пристъпящата грациозно до него птица. За разлика от първите трима, този носеше ножа си затъкнат в колана на кръста, а през рамото му, вързан на груб кожен ремък, висеше меч. По ръцете и краката му бяха навързани половин дузина оплетени от трева гривни. Кожата на лицето му беше надрана и покрита с множество драскотини. Маратът спря на няколко крачки пред тримата и протегна двете си ръце с отворени напред длани.
Фиделиас направи същото и пристъпи към него.
– Това, което направих, беше необходимо.
Атсурак погледна към мъжа с премазания череп на няколко крачки встрани.
– Необходимо беше – съгласи се той. – Но загубата не си струваше. Ако се бяха изправили открито пред мен, щях да убия само един от тях. – Той вдигна глава и погледна Одиана с премрежени очи. После извърна изпитателния си поглед към Алдрик. – Мъртвоземни. Бият се добре.
– Времето напредва – каза Фиделиас. – Готово ли е всичко?
– Аз съм чо-вин на моето племе. Те ще ме последват.
Фиделиас кимна, обърна се и тръгна към коня си.
– Тогава ние ще вървим.
– Почакай – каза Атсурак и вдигна ръка. – Има проблем.
Фиделиас спря и погледна маратския главатар.
– През последното слънце, недалече оттук, преследвах хора.
– Невъзможно – каза Фиделиас. – Никой не идва тук.
Маратът свали меча от рамото си и с небрежно движение размота кожения ремък и го хвърли в краката на Фиделиас. Острието се заби в пръстта.
– Преследвах хора – повтори Атсурак, сякаш не беше чул Фиделиас. – Двама мъже, един стар, един млад. Старият командваше земен дух. Моята чала – той постави ръка на гърба на стадомора до себе си, – женската на този тук, беше убита. Старият е ранен. Младият беше бърз и пъргав и успя да се измъкне.
Алдрик пристъпи напред и извади меча от земята. Използва кърпичката си и изтри калта от острието.
– Легионерско оръжие – съобщи той. – Стар модел, отпреди години. Добре поддържано. – Свали едната си ръкавица, докосна с пръст ръба на острието и притвори очи. – Използвано е от човек с опит. Мисля, че е легионерски съгледвач. Или бивш такъв.
Фиделиас пое рязко въздух.
– Атсурак. Двамата, които си преследвал. Мъртви са, нали?