Дълбоко замислена, Одиана смушка коня си към този на Алдрик, хвана юздата му и му го докара. През цялото време не откъсваше очи от Фиделиас. Алдрик яхна животното и мушна легионерския меч под ремъците зад седлото.
– Намираме ги, а после?
Фиделиас обърна коня си и го насочи към края на поляната, по посока на пътя, където вероятно най-лесно щяха открият следите на човек, дошъл откъм планината и запътил се към най-близкия холт.
– Разбираме какво знаят.
– А ако знаят прекалено много? – намеси се Одиана.
Фиделиас се вгледа в ръкавиците си и изтри едно засъхващо петънце кръв от едната.
– Погрижваме се да не проговорят.
Глава ХІV
– И това беше – каза Тави. – Всичко започна с една малка лъжа. А аз просто исках да върна овцете вкъщи. Да покажа на чичо ми, че мога да се справям сам, без чужда помощ. Че вече съм независим и отговорен. – Обели парченце кора от един от оранжевите плодове и ядосано го хвърли сред тревата и цветята покрай езерцето.
– Не владееш никакви фурии? – попита отново смаяната робиня. – Никакви?
Нещо в тона ѝ го жегна, той се прегърби и придърпа около себе си наметалото, сякаш материята му щеше да го предпази от думите ѝ, които му припомниха колко самотен и изолиран беше.
– Точно така, никакви. И какво от това? – отвърна троснато той и в тона му се прокрадна повече острота, отколкото искаше да вложи. – Въпреки това съм добър овчар. Аз съм най-добрият чирак в долината. Със или без фурии.
– О – отвърна припряно Амара, – нямах предвид…
– Никой няма предвид, но все така става. Гледат ме като… все едно съм сакат, недъгав. Въпреки че мога да тичам. Като сляп, при все това, че виждам. Няма значение нито какво правя, нито колко добре го правя, всички ме гледат по този начин. – Той я стрелна с поглед. – Ето така, като теб в момента.
Амара се намръщи, стана рязко и скъсаната ѝ пола и наметалото от статуята се завъртяха около глезените ѝ.
– Съжалявам – каза тя. – Тави, това е… необичайно, знам. Досега не бях чувала за някой с подобен проблем. Но ти си още млад. Възможно е просто да не си дорасъл още за фурии. Имам предвид, на колко си? Дванайсет? Тринайсет?
– Петнайсет – смотолеви Тави, въздъхна и облегна брадичка на коленете си.
– Разбирам. – Амара направи кисела гримаса. – И сигурно се тревожиш за легионерската си служба.
– Каква служба? – отвърна Тави. – Аз нямам фурии. За какво съм им притрябвал в легиона? Няма да мога да изпращам сигнали като призователите на въздуха, да удържам предната линия като призователите на земята, нито да атакувам като призователите на огъня. Няма да мога и да лекувам като призователите на водата. Няма да мога ни да изкова, ни да въртя меч като призователите на метала. Няма да мога да стрелям с лък, нито да бъда съгледвач като владетелите на горски фурии. На всичкото отгоре съм дребен. Не ставам дори за копиеносец от редовата пехота. Какво ще правят с такъв като мен?
– При всички положения никой няма да подлага на съмнение смелостта ти. Видях я с очите си по време на бурята.
– Смелост, кураж – въздъхна Тави. – Досега опитът ми показва, че смелостта ти докарва повече пердах, отколкото ако бягаш.
– Понякога това е важно.
– Кое, да ядеш бой ли?
– Не. Да не избягаш.
Тави се намръщи, но не отговори. Робинята помълча малко, после седна отново до него и се уви в наметалото си. Двамата се заслушаха в дъжда отвън.
– А какво би направил, ако имаше избор? – попита тя и въпросът свари Тави напълно неподготвен.
– Какво? – вирна глава той и я погледна в очите.
– Ако можеше да избираш какво да направиш с живота си. Къде да отидеш. Какво ще избереш? Къде би отишъл?
– Академията – отвърна Тави без секунда колебание. – Ще отида в Академията. Там не е нужно да владееш фурии. Трябва просто да си умен, а аз съм. Мога да чета, да пиша, да смятам. Леля ми ме научи.
– В Академията ли? – повдигна учудено вежди Амара.
– Тя не е само за рицари, не знам дали знаеш. Там обучават легати, архитекти, строители. И адвокати, и музиканти, и художници. Не се искат фурии, за да строиш сгради или да правиш закони.
– А може да станеш и Курсор – кимна Амара.
Тави сбърчи нос и изсумтя.
– Как не, да прекарам живота си в разнасяне на съобщения? Ама че вълнуващо, няма що.
– Прав си – отвърна робинята и лицето ѝ посърна.
Тави преглътна, за да пропъди буцата, заседнала в гърлото му.
– Тук, във фермата, фуриите означават оцеляване. В буквалния смисъл. Но в града не са толкова важни. Там можеш и без призоваването на стихии, можеш да си някой, а не изрод, изчадие. Там можеш да направиш нещо с живота си. И единственото място в Алера, където можеш да го постигнеш, е Академията.