– Изглежда, много си мислил по въпроса – каза тихо Амара.
– Чичо ми я е виждал, веднъж, докато легионът му е бил на парад пред Първия лорд. Той ми е разказвал за нея. Говорил съм и с войниците от гарнизона. С търговци. Миналата пролет чичо Бърнард ми обеща, че ако му покажа, че съм достатъчно отговорен, ще ми подари овце. Пресметнах, че ако ги продам година по-късно, а после спестявам цялата си заплата от легиона, ще събера достатъчно пари за един семестър в Академията.
– Един семестър? Ами после?
– После ще видим – сви рамене Тави. – Ще намеря някакъв начин да остана. Може да намеря някой, който да ми стане попечител, или… не знам. Ще измисля нещо.
Амара се обърна към него.
– Ти си много смело момче, Тави.
– След това чичо никога няма да ми даде овце. Ако все още е жив. – Буцата в гърлото задуши думите му и той наведе глава. Усети как очите му се наливат със сълзи зад затворените клепачи.
– Сигурна съм, че е добре – каза робинята.
Тави кимна, но не успя да отговори. Мъката, която беше потискал, го надви и сълзите потекоха по бузите му. Чичо Бърнард не може да е мъртъв. Просто не може. Как ще живее с такава тежест? С какви очи ще погледне леля Исана?
Тави вдигна юмрук и гневно изтри бузи.
– Поне си жив – каза тихо Амара и сложи ръка на рамото му. – Това не е за пренебрегване, предвид през какво премина вчера. Ти оцеля.
– Имам чувството, че като се върна у дома, ще ми се иска да не бях – каза задавено Тави.
Събра сили да се пребори със сълзите и дори успя да се усмихне на момичето.
– Може ли да те попитам нещо? – каза тя и отвърна на усмивката.
– Разбира се – сви рамене Тави.
– Защо си рискувал да загубиш всичко, към което си се стремил? Защо се съгласи да помогнеш на тази Берите, след като си знаел, че може да имаш проблеми после?
– Не мислех, че ще стане така – каза жално Тави. – Искам да кажа, мислех, че ще се справя с всичко. Едва в края на деня осъзнах, че трябва да избирам между прибирането на овцете и камбанките, които ѝ бяха обещал.
– Аха, ясно – отвърна робинята, но изражението на лицето ѝ показваше обратното.
Тави усети бузите му да се изчервяват и наведе глава.
– Добре де – въздъхна той. – Тя ме целуна. Мозъкът ми се втечни и изтече през ушите, това е.
– Това вече го вярвам – каза Амара, протегна крак към водата и разроши повърхността ѝ с пръстите на крака си.
– Ами ти? – попита Тави.
– Какво имаш предвид? – попита тя и килна глава на една страна.
Той сви рамене и я погледна колебливо.
– Само аз говоря. Ти не ми каза нищо за себе си. Обикновено робите не се мотаят толкова далече от пътя. Или от холта си. Сами. Досетих се, че сигурно си избягала.
– Не съм – отвърна твърдо момичето. – Изгубих се в бурята. Бях тръгнала към гарнизона, за да отнеса съобщение от господаря ми.
– И той те е изпратил просто така? – присви недоверчиво очи Тави. – Сама? Жена?
– Аз не задавам въпроси, Тави. Изпълнявам каквото ми нареди.
Тави се намръщи, но кимна в съгласие.
– Е, както кажеш. Би ли дошла с мен обаче? Може да поговориш с чичо ми, а? Той ще се погрижи да стигнеш до гарнизона. Ще те нахрани, ще ти намери и топли дрехи.
– Много мил начин да вземеш някого в плен, Тави – усмихна се тя.
– Съжалявам – изчерви се той. – Особено след като ми спаси живота. Но ти си избягала робиня, ако не направя нищо, чичо ми може да отговаря за това. – Тави отмести малко коса от очите си. – А аз вече и бездруго съм загазил достатъчно.
– Разбирам те – отговори момичето. – Ще дойда с теб.
– Благодаря ти. – Тави погледна към входа на мемориала. – Изглежда, спря да вали. Мислиш ли, че е безопасно да излезем?
Амара погледна навън.
– Не мисля, че ще стане по-безопасно, ако останем да чакаме. По-добре да стигнем до твоя холт, преди бурята да се е разразила отново.
– Мислиш, че е възможно ли?
– Така изглежда – кимна уверено Амара.
– Добре. Ще можеш ли да ходиш? – Погледът на Тави се плъзна към глезена ѝ, който се беше подул и посинял.
– Само глезенът е – отвърна непринудено Амара. – Стъпалото ми е наред. Боли, но ако внимавам, май ще мога да се справя.
Тави въздъхна дълбоко и стана. Всички синини, драскотини и рани се възпротивиха на уморените му мускули. Наложи се да се подпре на стената за момент, докато успее да си възвърне равновесието.
– Добре тогава. Май по-леко от това няма да стане.