– Май не – съгласи се Амара и изпъшка тихо, докато се изправяше. – Е, страшна двойка сме. Хайде, води.
Тави излезе от мемориала и мразовитият северен вятър от планината и леденото море отвъд нея го блъсна в лицето. Въпреки че все още беше увит в аленото наметало, вятърът за малко да го накара да се върне обратно под подслона на мраморния купол. Замръзналите стръкчета на тревата изскърцаха под краката му. Дъхът му излизаше от устата на облаци пара, които моментално биваха отнасяни от вятъра. Вече нямаше спор по въпроса: през нощта зимата беше дошла в Калдерон и снеговете ѝ нямаше да се забавят.
Погледна момичето до себе си. Куцаше до него, с отнесено, празно изражение на лицето. Босите ѝ стъпала изглеждаха бледи на фона на покритата със слана трева.
– След малко ще спрем, за да стоплиш краката си. Можем също да нарежем едно от наметалата на ленти и да опитаме да ги увиеш около стъпалата си.
– Платът ще замръзне – отвърна след известно мълчание Амара. – Нека стоят открити, въздухът ще ги сгрее по-добре от плата. Върви. Ще се стопля, като стигнем в холта ти.
Тави се намръщи. Вниманието ѝ сякаш беше насочено другаде, вместо върху това, за което говореше. Реши, че ще я държи под око – измръзването на краката не беше шега работа, а ако е свикнала с живота в града, можеше дори да не осъзнава колко опасна е зимата в пограничните райони, нито колко бързо едно измръзване може да доведе до загубата на крак, ръка, дори живот. Тави ускори крачка и Амара успя да не изостава.
Стигнаха каменния път и тръгнаха по него, но не бяха вървели и час, когато Тави долови трептене в земята. Беше толкова далечно и тихо, че трябваше да спре и да сложи разперена длан на един от големите камъни, за да се увери, че не греши.
– Чакай – каза той. – Мисля, че някой идва.
Лицето на Амара се изопна на мига. Тави я видя да придърпва наметалото около раменете си, докато ръцете ѝ оставаха скрити отдолу. Очите ѝ започнаха трескаво да оглеждат околността.
– Можеш ли да кажеш какво идва?
– Усещам го като Брут – прехапа устна Тави. – Земната фурия на чичо Бърнард. Може би е той.
Робинята кимна.
– Сега и аз го усещам. Със сигурност е земна фурия.
Не след дълго зад завоя на пътя се появи Бърнард. Каменната настилка на пътя се надигаше като вълна и се носеше напред, а той беше стъпил здраво на върха ѝ. Челото му беше набръчкано от напрежение, докато направляваше фурията. Беше облечен със зимните си ловни дрехи, дебели и топли, а най-отгоре беше сложил наметало от кожа на танадент, покрито с лъскави черни пера, като допълнителна защита за най-студените нощи. Носеше най-големия си лък, със запъната в тетивата и готова за стрелба стрела, а очите му, макар и хлътнали насред тъмни кръгове, следяха зорко пътя.
Той приближи със скоростта на тичащ човек и забави едва в последния момент. Каменната вълна бавно се сниши под краката му и той измина последните няколко крачки ходейки.
– Чичо Бърнард! – извика Тави, спусна се към него и го прегърна силно. – Слава на великите фурии. Толкова се страхувах, че си пострадал зле.
Чичо Бърнард постави ръка на рамото му и Тави почувства, че част от напрежението в тялото му изчезва. Внимателно, но настойчиво той го отстрани от себе си.
Тави примигна насреща му и усети как стомахът му се свива на топка.
– Чичо? Добре ли си?
– Не – избоботи плътният глас на Бърнард. Очите му не се откъсваха от тези на Тави. – Бях ранен. Други също пострадаха, защото се наложи да тръгна с теб и да търся овцете.
– Но, чичо.
Бърнард го прекъсна с вдигане на ръка.
– Не си искал. Знам. – Гласът му беше твърд, почти ядосан. – Но заради твоите пакости пострадаха хора. Леля ти за малко да умре. Тръгвай към къщи.
– Да, господине – каза тихо Тави.
– Съжалявам, че трябва да го направя, Тави, но забрави за овцете. Изглежда, все още не си научил някои неща.
– Ами…
– Кротко, момче – изръмжа едрият холтър. Гневната нотка в гласа му накара Тави да примижи боязливо и очите му отново се наляха със сълзи. – Точка по въпроса. – После насочи гневния си поглед към Амара. – Ти пък коя си?
Тави чу шумоленето на дрехи, докато робинята се покланяше в реверанс.
– Казвам се Амара, господине. Носех съобщение от господаря си, от Рива до гарнизона. Изгубих се в бурята. Момчето ме намери. Той спаси живота ми, господине.
Тави изпита благодарност за думите на робинята и внезапно обнадежден, вдигна очи към чичо си.
– Била си навън по време на такава буря? Явно фуриите наистина пазят глупаците и децата – каза Бърнард. После изсумтя. – Избягала си, нали?