– Не, господине.
– Ще видим тази работа. Тръгваш с мен, момиче. И не си мисли да бягаш. Ако ме накараш да те гоня, сериозно ще се ядосам.
– Няма, господине.
Бърнард кимна намръщено и отново погледна към Тави.
– Когато стигнем у дома, момче, си отиваш в стаята и ще стоиш там, докато не реша какво да правя с теб. Ясно?
Тави примигна изненадано. За пръв път виждаше чичо си такъв. Дори докато беше ял бой от него, не беше усещал такъв първичен, едва потиснат гняв в гласа му. Чичо Бърнард винаги се владееше, винаги бе спокоен, никога не изпускаше нервите си. Гледайки го сега, Тави сякаш за пръв път осъзна напълно колко голям и силен беше чичо му, колко гневно святкаха очите му и колко сила и мощ имаше в огромните му ръце. Не посмя да отговори, опита единствено да му покаже колко съжалява, колко много искаше нещата да се наредят. Осъзнаваше, че плаче, но вече не го беше грижа за това.
Лицето на Бърнард остана твърдо и непоколебимо. Очите му блестяха като гранит.
– Попитах, ясно ли е, момче.
– Да, господине – прошепна Тави.
Бърнард се обърна и тръгна по пътя.
– По-бързо – каза той, без да се обръща назад. – Вече изгубих достатъчно много време в глупости.
Шокиран, онемял, Тави се вторачи в гърба му. Вчера, когато го хвана да се измъква от холта, чичо му не беше така ядосан. Какво беше предизвикало такава ярост? Какво беше накарало чичо му да побеснее така?
Отговорът сам дойде. Някой скъп нему човек беше пострадал – сестра му Исана. Наистина ли за малко е щяла да умре? О, велики фурии, колко сериозни бяха нещата?
В този момент Тави вече знаеше, че днес загуби нещо, нещо повече от овцете или славата си на най-добрия чирак в долината. Беше загубил уважението на чичо си – нещо, което досега дори не предполагаше, че притежава. Бърнард никога не се отнасяше с него като другите, не – никога не го съжаляваше заради това, че нямаше фурии, никога не му показа, че го смята за нещо по-малко от другите. Между двамата, особено в последните няколко месеца, имаше някакво особено приятелство, привързаност, която Тави не изпитваше към никой друг. Беше негласно, ненатрапчиво другарство, почти като между двама равни, а не възрастен и дете. И това другарство се беше зародило и растяло бавно през годините, в които Тави беше чирак в холта на чичо си.
А сега го нямаше. Тави така и не осъзна, че го е имало, а ето как вече го няма.
Овцете също.
А с тях и шансовете му за някакво бъдеще, за бягство от долината, за бягство от статута му на изрод без нито една фурия, на отритнатото от всички копеле в лагера на легиона.
Сълзите го заслепиха и той се опита поне да не им дава глас. Не виждаше чичо си, но чу нетърпеливото му подвикване: „Тави!”.
Не чу Амара да върви до него, докато не тръгна, залитайки, след чичо си. Вървеше като сляп, просто слагаше единия крак пред другия, а болката в гърдите му го накара да забрави за всички синини, драскотини и порязвания от вчера.
Тави вървеше, без да вдига глава. Нямаше значение къде го водеха краката му.
Той не отиваше никъде.
Глава ХV
Пътят към Бърнардхолт беше дълго и мъчително изпитание за Амара – упражнение в игнориране на болката. Независимо от това, което каза на Тави, глезенът ѝ, пострадал при тежкото приземяване в бурята, беше като вкочанен, изгаряше от болка и тя едва успяваше да стъпи на крака си. Раната в ръката, която Алдрик Меча ѝ беше нанесъл в лагера на бунтовническия легион, също тръпнеше болезнено. Едва успяваше да игнорира едната рана, без при това другата да заеме изцяло мястото ѝ, но въпреки собствените си страдания, болката на момчето, което тътреше крака пред нея, не излизаше от мислите ѝ.
Първоначално реши, че реакцията на чичо му беше леко пресилена. Повечето мъже просто щяха да преминат директно на боя, пък после, евентуално, да обясняват с какво е бил заслужен. Колкото повече вървеше, толкова повече осъзнаваше колко силна бе болката на момчето от думите на чичо му, или по-скоро от липсата на такива.
Явно беше свикнал да се държат добре него, с подобаващо уважение също. Ето защо мълчанието и хладното отношение на холтър Бърнард го засегнаха така дълбоко. За него те означаваха прощаване с надеждите за бъдеще в Академията и връщане обратно при перспективата за живот във фермата, където без фурии е обречен да остане завинаги безпомощно дете – заплаха за себе си и околните.
А тук, в пограничните райони на човешката раса, където животът и смъртта зависеха от ежедневна борба със стихии и зверове, това вероятно беше самата истина.
Амара поклати глава и се съсредоточи в камъните на пътя под краката ѝ. Въпреки че съчувстваше на момчето за страданията му, не можеше да остави това да отвлича мислите ѝ от задачата, която ѝ бе поставена, а именно да открие какво става в долината и да вземе необходимите мерки, за да защити човешкото царство. Вече разполагаше с няколко факта, които трябваше да напасне по местата им, така че по-добре да се заеме веднага с тях, реши тя.