Маратите се бяха върнали в Калдерон, нещо невиждано от седемнайсет години. Маратският войн, на когото се бяха натъкнали Тави и чичо му, най-вероятно е бил съгледвач на готова да нахлуе в Калдерон орда.
Но на фона на дневната светлина хипотезата ѝ изглеждаше необоснована и пресилена, направо несъвместима със светлината на деня. Ако наистина се бяха натъкнали на маратски войн, защо чичото на момчето не показа никакви радост и облекчение, че намира племенника си жив и здрав? Нещо повече, как беше възможно този холтър да стои на крака? Толкова сериозна рана, както я описа момчето, изисква намесата на изключително способен призовател на вода, а Амара се съмняваше, че такъв може да живее на такова отдалечено от големите градове място. Явно, момчето е преувеличило за раната, а ако това беше така, историята за марата също можеше да се окаже силно преиначена.
Всъщност разказът на Тави за премеждията му от предишния ден далече повече напомняше приказка, отколкото истинска случка. Момчето, измъчвано от чувство за малоценност, може би бе измислило историята, за да си придаде повече важност, но от друга страна, вместо да спаси себе си, той избра да ѝ се притече на помощ, като така се изложи на огромен риск. Подобен кураж, съзнателност и себеотрицание рядко вървяха ръка за ръка със склонност към лъжи и самохвалство.
В крайна сметка Амара реши, че всъщност засега не разполага с достатъчно информация. Първо трябваше да поговори с чичото, а той в момента не изглеждаше в настроение за разговори. Трябваше да научи повече. Ако маратите наистина подготвяха инвазия, отбраната срещу подобно нападение щеше да наложи мащабна мобилизация и да означава колосални разходи както за Върховния лорд на Рива, така и от хазната. Подобна новина щеше да срещне съпротива – ако се появеше пред местния граф с думите на едно момче като единствено доказателство, щеше да се наслуша на историята за овчарчето, което крещяло: „танадент!”. За да ѝ повярват, щеше да се нуждае от думата на някой от местните собственици на земя, на някой надежден холтър.
В подобен случай най-доброто, на което можеше да се надява, бе местният граф да изпрати свои съгледвачи, които да тръгнат из долината да търсят врага. Но дори и да се върнеха живи след подобна смъртоносна задача, това най-вероятно щеше да стане с цяла маратска орда по петите им. Тогава маратите щяха с един замах да залеят долината и да опустошат земите около Рива, докато през това време Върховният лорд ще е в капана на наближаващата зима и просто ще наблюдава безучастно как унищожават земята му.
В най-добрия случай, с помощта на думите на Бърнард, Амара можеше да успее да убеди местния граф да организира по-адекватна защита от гарнизона, както и да повика подкрепления от Рива. Възможно бе дори нанасянето на изпреварващи атаки по прииждащите орди, преди да са нахлули във вътрешността на Алера.
От друга страна, ако се окажеше, че пратеник на Короната е вдигнал по тревога местния гарнизон и е докарал подкрепления от Рива – всичко това на огромна цена – без предстояща инвазия, Короната щеше да стане за посмешище в Сената и в очите на Върховните лордове. Репутацията на Гай нямаше да оцелее при последвалите нападки от страна на Върховните лордове, които и бездруго бяха достатъчно надъхани срещу него, и последствията щяха да са катастрофални.
Амара преглътна тежко. Гай я изпрати да представлява интересите му в Калдерон. Нейните решения бяха негови решения. Но въпреки че той щеше да носи моралната отговорност за постъпките ѝ, Върховните лордове спокойно можеха да настояват и за прилагане на закона и налагане на наказание за злоупотреба с власт. Станеше ли това, Гай нямаше да има друг избор, освен да приеме искането им. Затвор, ослепяване, разпъване на кръст – само няколко от по-леките присъди, които я очакваха след края на процеса.
Репутацията на Короната, сигурността на цялото човешко царство и собственият ѝ живот зависеха от това, какво щеше да предприеме оттук нататък. Затова, реши Амара, по-добре да обмисли внимателно всяко решение.
Трябваше ѝ повече информация.
Пристигнаха в Бърнардхолт малко след като слънцето беше стигнало зенита си.
Това, което първо впечатли Амара, беше колко добре укрепено беше това място. Тя самата беше родена и отгледана в подобен холт и знаеше къде да открие признаците за добре построена и укрепена ферма. Оградата около централните постройки беше по-висока от тази на някои военни гарнизони и се извисяваше почти два пъти по-високо от човешки ръст. Не беше зид, а цял каменен блок, издиган с много мъки от земните недра от някой доста способен призовател на камъка. Дебелите дъбови порти, обковани с желязо, бяха наполовина затворени и на стената над тях стоеше на пост мъж с прошарена коса. Държеше в ръка стар меч и съсредоточено оглеждаше далечината.