Недалече от стената бяха едноетажните външни постройки – ковачница, огромна конюшня за гаргантите, хамбар и обор в едно и няколко кошари. Складовете за храна, както можеше да се досети Амара, бяха във вътрешността, до кухните, жилищните помещения и няколкото по-малки заграждения за животните, които обикновено се използваха само по спешност. Отпред стоеше впряг от два гарганта, а до тях един висок, красив младеж с румени бузи и тъмна коса. Животните чакаха търпеливо, докато той напъхваше няколко дебели въжета в чувал и го привързваше за гърба на едното добиче.
– Фредерик – викна Бърнард, когато наближиха. – Накъде си тръгнал с този впряг?
Младежът, надраснал момчешката възраст, но все още млад за служба в легион, оправи гъстия си перчем и се поклони учтиво на главата на холта.
– Отивам на южното поле да извадим онзи голям камък, господине.
– Ще се справиш ли с буйния нрав на тези двамата?
– Тропчо и аз ще се справим, господине. – Той понечи да се обърне. – Здрасти, Тави. Радвам се да те видя жив и здрав.
Амара погледна към Тави, но той почти не вдигна глава, само махна вяло за поздрав.
– Задава се нова буря – изсумтя Бърнард. – След два часа те искам обратно, Фред, без значение дали си извадил камъка, или не. Не искам повече пострадали.
Фредерик кимна и се върна към работата си. Бърнард се насочи към портата, кимна на мъжа на стената и влезе във вътрешния двор.
– Тави – каза той веднага щом пристъпи в двора.
Без да дочака повторна покана, Тави се запъти към общата зала, тръгна нагоре по външната стълба, която водеше към втория етаж, и изчезна в една врата, зад която бяха спалните.
Бърнард го изпроводи с мрачен поглед, после въздъхна дълбоко и се обърна към Амара.
– Ти ела с мен.
– Да, господине – отвърна Амара и понечи да се поклони.
Точно този момент избра глезенът ѝ, за да се предаде окончателно, и тя залитна настрани.
Едната ръка на Бърнард се стрелна и я хвана за рамото. Задържа я на крака, но стисна точно мястото на раната. Амара неволно простена и отново загуби равновесие.
Едрият холтър пристъпи напред и просто я вдигна от земята, с лекотата, с която би вдигнал малко дете.
– Враните да го изкълват, момиче – промърмори начумерено той. – Трябваше да кажеш, че си ранена.
Амара се стресна от реакцията на умореното си тяло, което изпита огромно облекчение и същевременно се напрегна от близостта на едрия холтър. Също като Алдрик, той беше огромен мъж, но от него не струеше онази тиха, скрита агресия, която излъчваше майсторът на меча. Неговата сила също беше различна – топла, окуражителна и пълна с живот. Също така, той миришеше на кожа и сено. Амара отчаяно се опита да каже нещо, но не успя и остана смутена и притихнала, докато Бърнард я внесе в общата зала, а от там в кухнята, където топлият въздух и ароматът на прясно изпечен хляб я обгърнаха като пухена завивка.
Той я отнесе до една маса край огнището и я сложи да седне на нея.
– Господине, наистина, добре съм.
– Как не – изсумтя Бърнард. Обърна се, придърпа едно трикрако столче, седна пред масата и внимателно взе в ръцете си пострадалия ѝ крак. Допирът му беше топъл, уверен и успокоителен и сякаш част от неговото спокойствие се прехвърли в Амара посредством докосването на пръстите му. – Стъпалото ти е студено – каза той, – но не чак толкова, можеше да е по-зле. Използвала си фурия, за да стоплиш краката си, нали?
Амара примигна и кимна утвърдително.
– Все пак нищо не може да се мери с чифт топли чорапи. – Той погледна намръщено стъпалото ѝ. – Тук боли ли?
Тя поклати глава.
– Тук? – Болката прониза целия ѝ крак и тя не можа да устои на болезнената гримаса, която изкриви лицето ѝ.
– Няма счупено. Навехнат е. Първо трябва да стоплим краката ти. – Бърнард се изправи и отиде до рафтовете, откъдето взе малък меден леген. После докосна чучура над умивалника и задържа ръка под бликналата струя, чак докато водата не стана достатъчно гореща, не зачерви ръката му и не започна да вдига пара. Едва тогава сложи легена отдолу, за да се напълни.