Амара се покашля:
– Вие сте главата на този холт, нали, господине?
Бърнард кимна.
– Тогава не трябва да правите това, господине. Да миете краката ми, искам да кажа.
– Тук не се съобразяваме много с градските глупости – изсумтя Бърнард.
– Разбирам, господине. Както кажете. Но може ли да попитам нещо?
– Щом искаш.
– Момчето, Тави. Той ми каза, че сте били нападнати от маратски войн и неговата птица. Вярно ли е това?
Бърнард изсумтя и лицето му се смръщи. Докосна отново, по-скоро прасна рязко, чучура и водата спря с тихо бълбукане.
– Тави обича да разказва всякакви истории.
– Значи, не се е случило, така ли? – Амара килна глава на една страна и зачака отговора.
Бърнард постави легена на столчето, на което беше седял допреди малко. Едната му ръка хвана отново стъпалото, а другата мина зад прасеца ѝ. За момент Амара изпита силно неудобство от допира на пръстите му по голата ѝ кожа и това, как се беше набрала полата ѝ, откривайки крака почти до коляното. Бузите ѝ пламнаха, но дори и холтърът да бе забелязал това, с нищо не го показа. Той пъхна внимателно пострадалия крак във водата и ѝ показа с ръка да сложи там и другия. Премръзналите ѝ безчувствени стъпала изтръпнаха неприятно във вдигащата пара вода.
– Как успя да си нараниш крака? – попита Бърнард.
– Подхлъзнах се и паднах. – Амара повтори историята за това, как е носела съобщение от Рива до гарнизона, и добави падането точно преди Тави да я открие.
Лицето на едрия холтър помръкна.
– Ще трябва да му изпратим вест. Няма да си в състояние да пътуваш още ден-два. Стой така, докато не се стоплиш. После ги изтрий с кърпа и чакай тук. – Той се обърна, отвори килера, извади оттам грубо тъкана торба със сладки картофи и я тръшна на масата до Амара. После добави дълбока купа и малък нож. – Всеки под моя покрив работи, момиче. След като се стоплиш, обели ги. Аз ще се върна след малко да видя рамото ти.
Амара постави ръка върху превръзката на рамото си.
– Ще ме оставите тук, просто така?
– С този глезен няма да стигнеш далече. Надига се нова буря. Най-близкият подслон е мемориалът на Принсепс, но както виждам, вече си отнесла оттам каквото си могла. – Той кимна към аленото наметало. – На твое място щях да започна да обмислям какво ще обяснявам на граф Грам за това. Опазването и поддръжката на мемориала са негова грижа. Съмнявам се, че ще ти се зарадва много. Също на господаря ти, който и да е той. – Бърнард се обърна и тръгна към вратата.
– Господине – подвикна припряно след него Амара. – Не ми казахте дали е вярно. Онова, дето ми каза Тави за марата.
– Права си. Не ти казах – отвърна Бърнард и излезе.
Амара гледа известно време ядосано след него, после погледна краката си във водата и пак вратата, през която излезе Бърнард. Сетивността на стъпалата ѝ се възвръщаше под формата на вълна от остри бодежи. Тя поклати глава и зачака, докато пак започне да ги чувства, поне малко.
Влудяващ човек, помисли си. Самоувереността му граничеше с арогантност. В никой град на човешкото царство, в никой дом нямаше да получи по-унизително отношение.
Но точно там беше проблемът. Не се намираше в никой град. Тук, в холта, неговата дума е закон, той решава всичко – включително това, как да разполага с една избягала робиня и какво наказание да ѝ наложи. Ако Амара наистина беше робиня, той можеше да направи каквото си поиска с нея, стига да я върне на господаря ѝ без осакатявания и все още способна да работи. И законът щеше да застане на негова страна, все едно беше гражданин. Вместо да се погрижи за нея и да я настани на топло, с потопени в топла вода крака, можеше да я заключи при животните или да ѝ намери куп други приложения.
Бузите ѝ пламнаха отново. Този мъж имаше въздействие над нея, а това не беше добре. Видя го да надига земята като вълна и да се носи по нея – е, все пак беше призовател на земя. Някои от тях можеха да влияят върху темперамента на животните, а също и върху най-първичните човешки инстинкти, например да освобождават първични, диви импулси, които при други обстоятелства човек никога не би допуснал да излязат наяве. Това обясняваше нещата.
От друга страна, а и би било много по-логично като обяснение, той се бе държал много мило с нея, като я пренесе на ръце от двора до кухнята. От него не се очакваше нищо повече от това, да я пусне в земите си, а вместо това той ѝ предостави гостоприемството си, почти принудително при това. Въпреки заплахите му на думи, не я заключи в някой килер, а се отнесе към нея със загриженост и доброта.