Амара размърда стъпала във водата и се намръщи. Господарят на този холт определено се ползваше с голямо уважение от хората си. Фермата му беше голяма, добре укрепена и очевидно просперираща. Хората, които беше видяла отвън, бяха чисти и добре хранени. Реакцията му към момчето беше сурова, но по стандартите на повечето земи в човешкото царство – въздържана. Ако този мъж я беше пожелал, можеше просто да си вземе каквото му се иска, вместо да си прави труда да я побърква със земната си фурия.
Контрастът между физическата му сила и мекотата на душата му беше изненадващ. Въпреки че Амара не се съмняваше в твърдостта и решителността му, в постъпките и държанието му имаше откровена нежност и очевидна обич към племенника му.
Тя извади краката си от водата, изтри ги с кърпата, слезе от масата и приседна на едно от столчетата. Пресегна се за ножа и един картоф и се зае за работа. Тънките, извити на спирали обелки пускаше в легена с водата, а картофите слагаше в купата на масата. Монотонността на работата ѝ подейства успокояващо.
През последните няколко часа ѝ се струпа много на главата. Целият ѝ свят се бе обърнал нагоре с краката, а наред с това на няколко пъти се беше изправила лице в лице със смъртта. Това също можеше да обясни трепета, който изпита, и чисто физическата реакция на тялото ѝ при допира на холтър Бърнард. Все пак той беше внушителен и съвсем не непривлекателен мъж. Може би щеше да изпита същото от близостта на всеки един друг на негово място. Това често се случваше на войниците, след като са били на косъм от смъртта – прегръщаха всяка надежда за живот, с цялото си сърце. Това ще да е, реши Амара.
Обяснението обаче не я приближаваше по-близо до целта ѝ. Въздъхна дълбоко, обзета от чувството на раздразнение и безсилие. Бърнард нито потвърди, нито отрече срещата с марата. Всъщност всяко споменаване на случката сякаш го правеше все по-потаен. Повече, отколкото би било нормално при тези обстоятелства.
Тя се намръщи и се замисли. Холтър Бърнард криеше нещо.
Какво?
Защо?
Какво ли не би дала в момента, помисли си Амара, да владееше силата да призовава вода, да можеше да долови мислите му. Или поне да имаше повече опит в разчитането на човешкото поведение и езика на тялото.
Трябваше да научи повече. Трябваше да разбере дали имаше надежден свидетел на случката в гората, който да застане пред местния граф. На всяка цена трябваше да научи дали страховете на Първия лорд бяха оправдани.
След малко Бърнард се появи отново, като носеше още една купа под мишница. Когато я видя над легена с вода, с нож в ръка, веждите му се повдигнаха от изненада. После тръгна намръщен към нея.
– Господине? – каза Амара. – Нещо лошо ли съм направила?
– Враните да го изкълват, момиче. Мислех, че ти казах добре да си стоплиш краката във водата.
– Но казахте също и да обеля картофите.
– Да, но… – той изсумтя ядосано. – Няма значение. Облегни се назад и дай да видя пак крака. След това и ръката.
Амара се намести назад на столчето, а Бърнард коленичи на пода пред нея и остави купата до себе си. Вдигна стъпалото ѝ, измърмори нещо и извади от купата бурканче с някакво мазило, от което се носеше остра миризма.
– Порязала си се, докато си вървяла. Като знам колко беше премръзнала, съмнявам се, че си го усетила. Това ще почисти раните и ще притъпи малко болката, когато си възвърнеш чувството в стъпалата.
Дебелите му пръсти разнесоха с внимателни движения мазилото по двете стъпала на Амара. После той извади от купата навит на руло бял плат и чифт ножици за стригане на овце. Уви старателно ходилата ѝ с плата, после извади чифт мокасини с меки кожени подметки и чифт сиви вълнени чорапи. Амара понечи да възрази, но той я стрелна с ядосан поглед.
– Големи стъпала имаш за жена – отбеляза той и започна да обува чорапите и мокасините на краката ѝ. – Тези са стари, но ще свършат работа на първо време.
Амара го наблюдаваше мълчаливо, докато работеше.
– Благодаря – каза накрая. – Колко са зле?
Бърнард сви рамене.
– На мен ми изглеждат наред, ще се оправят. Но аз не съм призовател на вода. Ще помоля сестра ми да ги види, когато се пооправи.
– Болна ли е? – попита Амара.
Бърнард изсумтя и се изправи.
– Дръпни наметалото и вдигни ръкава. Искам да погледна ръката ти.
Амара отметна наметалото от едното си рамо и започна да навива ръкава на блузата си, но раната беше високо, а ръкавът прекалено тесен – сбръчкваше се на топка и не искаше да се вдигне достатъчно нагоре. Тя продължи да упорства, докато накрая навитият плат не се вряза в раната. Болката прониза ръката ѝ и тя потрепери.