– Така няма да стане – каза Бърнард. – Ще трябва да ти намеря друга риза после. – Взе ножиците и започна да реже ръкава, малко над разкъсаната, изцапана с кръв част. Огледа намръщено ръката ѝ и почервенялото парче плат, увито около нея. Когато понечи да го свали и видя, че е залепнало от съсирена кръв за раната, лицето му се смръщи още повече. Поклати глава, донесе чиста вода и започна да мокри раната, като същевременно дърпаше леко превръзката, за да я свали.
– Как, казваш, нарани ръката?
– Вчера, като паднах. Порязах се – отвърна Амара и дръпна назад посипалата се пред лицето ѝ коса.
Бърнард не каза нищо повече и продължи да мокри ръката ѝ, докато накрая не успя да отлепи старата превръзка, без да отвори наново раната. После взе чисто парче плат, натопи го във вода и сапун и започна да я почиства внимателно. Щипеше ужасно и Амара усети сълзи в очите си. Помисли си, че ей сега ще избухне в плач не само от болката, но от умората и изтощението. Стисна очи и зачака, докато Бърнард продължи да работи бавно и търпеливо върху ръката ѝ.
На кухненската врата се почука и малко след това се разнесе притесненият глас на момчето, което Бърнард беше нарекъл Фредерик.
– Господине? Викат ви отвън.
– Идвам след малко.
Фредерик се покашля.
– Но, господине…
– Фред, казах след малко – прекъсна го Бърнард.
– Да, господине – каза Фредерик и затвори вратата.
Бърнард продължи да работи по раната.
– Тук е имало нужда от шевове. Или от някой с водна фурия, който да затвори раната. Паднала си, казваш?
– Паднах – повтори Амара.
– Ще да е било върху острието на нож или меч – отбеляза той.
Той проми за последно раната и я превърза. Въпреки внимателния допир на пръстите му, болката беше ужасна. Но повече от всичко в момента Амара искаше да отиде някъде на тъмно и тихо, да се свие на кълбо и да заспи. Въпреки това тя разтърси глава и отново попита:
– Моля ви, господине. Вярно ли е? Наистина ли ви е нападнал марат?
Бърнард пое дълбоко дъх. Отдалечи се и се върна с нещо, което сложи на раменете на Амара. Тя усети топлия, лек допир на одеяло.
– Прекалено много въпроси задаваш, момиче. Не съм сигурен, че това ми харесва. Освен това не съм сигурен, че ми казваш истината.
– Истината казвам, господине. – Амара вдигна поглед и се насили да се усмихне.
Едното ъгълче на устните му се повдигна. Той ѝ хвърли последен поглед и отиде до умивалника, където на стената висеше кърпа.
– Нещо не мога да повярвам на историята ти. Никой не би изпратил робиня с такива рани да носи съобщение. Би било лудост.
Амара се изчерви.
– Той… не знаеше – каза тя. Това поне не беше лъжа. – Не исках да пропускам възможността да свърша работата.
– Не – каза Бърнард. – Момиче, ти не приличаш на робите, които съм виждал досега. Най-вече на изключително красивите момичета на служба при мъже.
Тя усети как лицето ѝ пламва.
– Какво искате да кажете, господине.
– Има нещо нередно в държанието ти – каза Бърнард, все още с гръб към нея. – В това, как се изчерви, когато докоснах крака ти. – Той се обърна. – Много малко хора се преструват на роби, предимно заради страха, че после няма да могат да се измъкнат от лъжата. Такива хора са или много глупави, или отчаяни.
– Мислите, че ви лъжа ли?
– Знам, че ме лъжеш – отвърна той, но в тона му нямаше упрек. – Сега остава да видим само дали си глупава, или отчаяна. Може би имаш нужда от помощта ми, а може би просто искаш да бъдеш заключена в някой килер, където да дочакаш властите да те приберат. Имам хора, за които трябва да се грижа. Не те познавам. Не мога да ти имам доверие.
– Но…
– Този разговор свърши. Сега мълчи и легни да поспиш, преди да си припаднала от изтощение.
Тя го чу да приближава и вдигна очи точно в момента, в който отново я вдигаше на ръце. Не искаше, но осъзна, че отпуска глава на гърдите му и затваря очи. Беше прекалено изморена, а болката толкова силна. А и не беше спала от… от кога, два дни?
– …ще дойде да приготвя вечерята – говореше Бърнард. – Затова ще те сложа на постелка до огъня в общата зала. Довечера всички ще се съберат там заради бурята.
Амара чу собствения си глас да отговаря вяло, но премеждията с раните и изтощението не ѝ позволиха да направи повече. Тя се отпусна в ръцете му и потъна, унесена в топлината и силата на тялото му.
Не помръдна, докато не усети да я слага внимателно на постелката. Чу вратата на залата зад него да се отваря. Приближиха стъпки, но Амара не видя чии, нито намери сили да си направи труда да разбере.