– Господине, едни пътници искат подслон срещу бурята – каза притеснено Фредерик.
– Точно така, холтър – каза Фиделиас. Говореше със спокоен, приятен глас, на местния диалект на Рива. – Надявам се, че тримата няма да причиним много неудобства.
Глава ХVI
Исана се събуди от стоновете на вятъра над долината и глухия звън на предупреждаващите за буря камбанки, окачени отвън.
Намръщи се и разтри очи, докато се мъчеше да се ориентира къде се намираше. Последното, което си спомняше, бе, че я носят към леглото, след като се беше погрижила за Бърнард. Сигурно съм спала часове наред, помисли си тя. Не чувстваше жажда, но това не беше нищо ново. Ручей често вземаше нещата в свои ръце и се грижеше за подобни нужди. Стомахът ѝ обаче ръмжеше и се премяташе от почти болезнената нужда от храна. Тялото я болеше, сякаш не беше помръдвала с дни.
Исана изтика на заден план физическите усещания на тялото си и напрегна другите си сетива, които доловиха нещо много по-дълбоко и далечно. Затвори очи, както правеше винаги, за да изключи какофонията от емоции около нея, и се съсредоточи върху това чувство.
Нещо не беше наред.
Положението беше много, много сериозно.
Чувството караше стомаха ѝ да се преобръща и извикваше в главата ѝ образите на погребение, смъртно легло и мириса на горяща коса. Беше познато, но ѝ отне известно време, докато прерови спомените си и открие кога преди беше изпитвала същото усещане.
Сърцето на Исана подскочи от острия прилив на паника. Тя отметна завивката, скочи на крака и навлече халат върху нощницата, с която беше спала. Дългата ѝ до под кръста коса висеше пусната и оплетена, но тя я остави така. Завърза колана на халата и тръгна към вратата. Зави ѝ се свят и трябваше да спре и да се подпре на стената, докато си възвърне равновесието.
Отвори вратата и първото, което видя, беше брат ѝ, който излизаше тихо от спалнята си от другата страна на коридора, точно срещу нейната.
– Бърнард – извика тя, хвърли се към него и го стисна в силна прегръдка. Тялото му пак беше топло, силно и здраво в ръцете ѝ. – О, слава на великите фурии. Ти си добре. – Тя вдигна очи и попита с почти задавен от мъка и напрежение глас: – Тави?
– Той е добре – отвърна Бърнард. – Леко насинен, не е на върха на щастието, но е добре.
Внезапно избилите сълзи замъглиха очите на Исана, тя зарови лице в гърдите на брат си и отново го прегърна.
– О, Бърнард. Благодаря ти!
Той я прегърна.
– Не е моя заслугата – каза той дрезгаво. – Когато го открих, се връщаше у дома. Сам се беше погрижил за себе си.
– Какво се случи?
Бърнард замълча и тя долови неудобството, което го измъчваше.
– Не съм сигурен – отвърна накрая брат ѝ. – Спомням си, че тръгнах с него вчера, но след това… нищо. Следващото, което помня, е, че се събудих в леглото си малко преди изгрев-слънце.
Исана преглътна сълзите си и се откъсна от брат си. После бавно поклати глава.
– Травма от работата на фуриите. Загуба на паметта. Също както когато Фредерик си счупи краката.
– Не ми харесва тази работа – изръмжа сърдито Бърнард. – Ако това, което казва Тави, е истина…
– Какво казва Тави?
Исана изслуша Бърнард, докато преразказваше историята на Тави, и отново поклати глава.
– Ах, това момче. – Тя затвори очи. – Чудя се дали да го прегърна, когато го видя, или да му се накрещя хубаво.
– Сестро, ако наистина сме били нападнати от марат… положението е много сериозно. Трябва да съобщя за това на Грам.
– Прав си – прехапа устна Исана. – Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред.
– Какво искаш да кажеш с това „не е наред“? – свъси вежди Бърнард.
Исана поклати глава. Знаеше, че няма как да скрие раздразнението и безсилието в гласа си.
– Нещо лошо. Нещо не е наред. Не мога да го обясня. – Тя пое дълбоко въздух. – Само веднъж преди съм изпитвала същото усещане – прошепна тя.
Лицето на Бърнард пребледня. Замълча за момент.
– Аз не помня никакъв марат, Исана. Не мога да отнеса вестта на Грам. Неговият търсач на истината веднага ще разбере, че не съм видял нищо.
– Тогава Тави ще трябва да го направи – каза Исана.
– Той е дете. Познаваш Грам. Никога няма да го вземе на сериозно.
Исана се обърна и започна да крачи напред-назад по коридора.
– Ще трябва да го убедим. Ще го накараме да повярва – каза тя.
– Никой не може да накара Грам да направи каквото и да било – поклати глава Бърнард и пристъпи леко настрани, за да закрие с тялото отворената врата на спалнята си.