Тя се загледа в мокасините. Кремавобели, майсторски изработени и с пришити отгоре мъниста. Веднага ги позна: беше ги шила сама, може би преди десетина години. Бяха подарък за рождения ден на Касея. Бяха стояли в сандък под леглото на Бърнард повече от десет години.
Исана отстъпи назад. Искаше да поговори с момичето, но брат ѝ я помоли да не я притеснява. След като Бърнард загуби Касея и момичетата, с години се бе надявала той да срещне друга, но това така и не стана. Бърнард старателно се държеше настрана и хората от долината, онези, които помнеха жена му и дъщерите му, го оставиха в самотата, която търсеше.
Ако брат ѝ най-после се беше решил да се сближи с някого – а от думите му преди малко и от начина, по който се беше отнесъл с това момиче, ставаше ясно, че беше точно така – беше ли редно да му се противопоставя?
Исана пристъпи пак до леглото и сложи ръка на челото на момичето. Усети леката ѝ треска още преди дори да бе призовала Ручей. Потрепери, насочи сетивата си през фурията и ги отправи към спящата робиня.
Бърнард беше прав. Момичето имаше няколко наранявания – болезнени, но малки порязвания по краката, навехнат глезен и дълбока, лоша рана на едната ръка, точно под рамото. Тялото ѝ беше смазано от умора и дори в съня си тя излъчваше ужасна тревога и страх. Исана насочи шепнешком Ручей и тя се впусна в тялото на момичето. Зае се да затваря по-малките порязвания на стъпалата и да облекчава подутините и синините по краката ѝ. На Исана ѝ се зави свят от усилието. Тя отдръпна ръка и притвори очи, за да се окопити.
Когато отново погледна надолу, момичето беше отворило уморени очи и я гледаше.
– Ти – прошепна тя. – Ти си призователката на вода, която е излекувала холтъра.
Исана кимна.
– Трябва да си почиваш – каза тя. – Но първо искам да ми отговориш на един въпрос.
Момичето преглътна тежко и кимна. Очите ѝ се затвориха.
– За момчето ли си дошла? Ще го отведеш ли?
– Не – отвърна момичето и Исана чу истината в думите ѝ да звъни като сребърна камбанка. Имаше нещо много чисто в начина, по който говореше. От думите ѝ струеше прямота, която успокои Исана и напрежението в раменете ѝ отслабна.
– Добре – каза тя. Оправи одеялата и зави краката на момичето. – Сега спи. След малко ще ти донеса нещо за ядене.
Момичето не отговори – отново спеше непробудно. Исана излезе от стаята и застана на върха на стълбите. Чу отдолу гласовете на хората, започващи да се събират в общата зала. Навън, от север, се чуваше злокобният тежък грохот на гръмотевиците. Споменът за събитията от предишната нощ, за нападението на Кордхолтови я връхлетя с пълна сила и тя потрепери.
Исана изпъна гръб и слезе по стълбите, за да види с очите си непознатите, пристигнали в Бърнардхолт.
Глава ХVII
Фиделиас изчака едрият холтър да се скрие от погледа му, изкачвайки стълбите с нещо увито в одеяло на ръце. Огледа залата. Поне за момент, той и спътниците му бяха оставени насаме. Погледна намръщено към Одиана и Алдрик.
– Хм, чудя се какво беше всичко това? – попита Алдрик, загледан към стълбите, и се изправи.
– Повече от очевидно е – отвърна Фиделиас и погледна въпросително Одиана.
– Страх – прошепна тя, потрепери и се облегна на Алдрик. – Прекрасен, осезаем страх.
– Амара – кимна Фиделиас. – Тя е тук. Това беше тя.
– Но той въобще не се обърна – повдигна учудено вежди Алдрик. – Не видяхме лицето ѝ.
Фиделиас го изгледа спокойно, потискайки напиращото отвътре раздразнение.
– О, стига, Алдрик. Да не би да очакваш, че ще окачи табела на вратата, на която да пише, че е пристигнала? Всичко пасва. Три следи – на момчето, на холтъра и нейните. Куцала е, ето защо я носеше на ръце.
– Хубаво – въздъхна Алдрик. – Отивам горе, убивам ги и двамата и приключваме тук. – Той се извърна и посегна към меча си.
– Алдрик – изсъска Фиделиас, сграбчи ръката му и призова земната си фурия, за да му даде допълнително сила.
Получи се – успя да задържи огромния войн на място.
Алдрик сведе поглед към ръката му, после се отпусна.
– Нали за това беше цялата работа – каза той. – Трябва да ги спрем, преди да са докладвали на Грам. Без елемента на изненадата цялото ни начинание пропада. Дойдохме тук, за да открием холтъра и момчето, които са видели приятелчето ни Атсурак, и да ги убием. О, да, и пратеника на проклетата Корона, в случай че ни се изпречи на пътя, което стана.
– Скъпи – намеси се Одиана. – Все още не знаем къде е момчето, нали така? Не мислиш ли, че ако сега отидеш и убиеш малката грозница, холтърът няма да има нищо против? После ще трябва да убиеш него и всички останали горе. А после всички тук, долу… – Тя прокара език по устните си и очите ѝ блеснаха. Обърна се към Фиделиас. – Всъщност я кажи пак, защо не можем да го направим?