– Не забравяй къде се намираш – отвърна Фиделиас. – В най-опасните земи в човешкото царство. Тук има могъщи фурии и страшни зверове. Това тук не ти е някоя плантация в Амарант Вейл. По тези земи се раждат силни призователи на всякакви фурии. Видя ли как онова момче отпред се оправяше с гаргантите? Когато конете ни се подплашиха, той ги укроти, не бях аз. И го направи, без дори да си даде зор да обърне глава. А е още момче. Помисли малко.
– Тук не носят оръжие – сви рамене Алдрик. – Фермери са, не войници. Можем да ги избием до един.
– Възможно. Но какво, ако холтърът, освен бивш легионер, се окаже и силен призовател? Какво, ако някой от останалите е силен призовател? Вероятността някой да се измъкне е огромна. И тъй като не знаем кое е момчето, което търсим, няма как да сме сигурни, че сме го спипали.
– Какво ще кажеш за момчето отпред? – попита Одиана. – Високият красавец с гаргантите?
– Краката му бяха прекалено големи – отвърна Фиделиас. – Дъждът е отмил всички следи по пътя, но онези от сутринта са добре видими. Търсим по-малко момче, на което още не му расте брада. Възможно е дори да става дума за момиче. Ако е било обуто с панталони, на тази възраст Атсурак не би направил разлика. Маратите не отдават такова значение на пола на хората.
– Имаше и големи ръце – отбеляза замечтано Одиана. Притвори натежали клепачи и се облегна на Алдрик. – Мога ли да го получа, скъпи?
Алдрик се наведе непринудено и целуна косата ѝ.
– Само ще го убиеш, скъпа, няма да ти е от никаква полза.
– Избийте си подобни идеи от главите – прекъсна ги рязко Фиделиас. – Имаме задача. Да открием момчето. Бурята се спуска бързо, всички ще се съберат в общата зала. Щом разберем кое е момчето, прибираме него, холтъра, Курсора и се махаме оттук.
– Ами ако не го открием? – изсумтя Алдрик. – Ами ако вече е на път към гарнизона, за да предупреди местния граф?
Фиделиас направи кисела физиономия и огледа залата.
– Израснал съм в холт – каза той. – Тук не можеш да скриеш нещо такова в тайна. Ако това наистина се е случило, тази вечер ще чуем за него.
– Ами ако…
– Имаме достатъчно проблеми – въздъхна Фиделиас, потупа ръката на Алдрик и я пусна. – Ако момчето е на път към гарнизона, бурята ще му е достатъчна. Ако ли не, след това ще го настигнем и резултатът пак ще е същият. – Погледна към Алдрик. – Защо не вземеш Одиана с теб и не отидете да се уверите, че конете са добре? Аз ще се оправя с всичко тук. Ако се наложи да убиваме някого, ще ти кажа кого и къде.
– Сигурен ли си? – погледна го намръщено Алдрик. – Ще останеш сам. А ако имаш нужда от помощ?
– Няма да имам – увери го Фиделиас. – Вървете в конюшнята и гледайте да стане ясно, че търсите място да се усамотите. Сигурен съм, че местните няма да имат нищо против да оставят двама младоженци насаме в сеното.
– Младоженци ли? – погледна учудено Алдрик.
Очите на водната вещица грейнаха от радост. Тя се усмихна на Фиделиас, обърна се към Алдрик, поклати съблазнително бедра и хвана ръката му. Тръгна заднешком към вратата и целуна върховете на пръстите му, докато го дърпаше след себе си.
– Ще ти обясня по пътя, скъпи. Да вървим в конюшнята. Там ще има сено. Искаш ли да видиш сено в косите ми?
Алдрик присви очи подозрително, после издаде тихо гърлено ръмжене.
– Аха. – Той тръгна към вратата, без да пуска ръцете на Одиана. – Знаех си, че има причина да ми харесва да работя с теб, старче.
– Но ти се ослушвай – предупреди Фиделиас.
Водната вещица кимна:
– Дръж в ръцете си чаша и отпивай често. Аз ще слушам през нея.
Двамата с Алдрик излязоха и тръгнаха към каменната конюшня.
Малко след като излязоха, от горния етаж се чуха тежки стъпки и холтърът се появи на стълбите със сърдито изражение на лицето. Огледа се и каза:
– Съжалявам за това. Имаме пострадал, трябваше да се погрижа.
– О, нима? – Фиделиас огледа добре едрия холтър. В походката му се долавяше едва забележимо колебание, преди да отпусне тежестта си на левия крак, сякаш го мъчеше лека болка. Ако наистина е бил ранен, както каза Атсурак, раната му е била затворена с помощта на фурия, а това означаваше, че в холта живееше силен призовател на вода. – Нищо сериозно, надявам се?
– Не, нищо, с което да не можем да се справим – поклати глава холтърът. Посочи към няколкото стола пред огнището. – Моля, седнете. Нека ви донеса нещо топло за пиене.