Амара се спусна на пода с тихо шумолене, обърна се, затвори прозореца и залости дървените капаци. Беше обута с мъжки панталони, едни от тези на чичо Бърнард, както изглеждаше на пръв поглед, стегнати около тънката ѝ талия с дебел кожен ремък. Една от ризите на Бърнард и една от туниките му висяха нагънати по тялото ѝ, но тя беше пристегнала и тях с кожени каиши и явно беше достатъчно подвижна в прекалено големите за нея дрехи. Най-отгоре беше намъкнала един от дебело подплатените жакети на чичо му, а върху него – дебело наметало. На краката си носеше някакви светли кожени мокасини, а върху тях нещо, което приличаше на няколко чифта дебели вълнени чорапи, един върху друг. Държеше под мишница вързоп, от който стърчаха старата кожена чанта на чичо Бърнард, ловният му лък, наръч стрели и мечът, който бяха донесли от мемориала.
– Тави – каза тя. – Облечи най-топлите си дрехи. Вземи си допълнителни чорапи, одеяла и някаква храна, ако имаш такава. Тръгваме.
– Тръгваме? – заекна Тави.
– Говори по-тихо – изсъска му робинята.
– Съжалявам – смотолеви той.
– Не се извинявай. Побързай. Нямаме много време.
– Не можем да излизаме – възпротиви се Тави. – Бурята идва.
– Няма да е толкова страшна като предишната – отвърна Амара. – Ще вземем повече сол. Имате сушилня за месо в холта, нали? Сол за осоляване на месото?
– Естествено, но…
Амара отиде до сандъците с нещата на Тави, отвори рязко капака на първия и започна да рови вътре.
– Хей! – възкликна възмутено той.
Тя хвърли в лицето му чифт дебели панталони и три от най-плътните му ризи. Последваха ги дебелият жакет и най-здравото му наметало, които висяха на закачалка на стената.
– Обличай тези – заповяда Амара.
– Не – заяви твърдо Тави. – Никъде не тръгвам. Току-що се върнах. Пострадаха хора, защото се наложи да ме търсят. Няма да ги вкарам отново в същите бели. Не си мисли, че ще изложа на опасност хората от собствения си холт, като хукна нанякъде с една избягала робиня!
Амара отиде до вратата и провери резето, за да се увери, че е здраво залостена.
– Тави, нямаме никакво време. Ако искаш да живееш, тръгвай с мен. Веднага.
Тави примига стреснато и изпусна от изненада дрехите на пода.
– Ка-какво?
– Ако не тръгнеш с мен сега, няма да доживееш утрото.
– Какви ги говориш?
– Обличай се.
– Не – сопна ѝ се той. – Не и докато не разбера какво става.
Тя го изгледа иззад присвити клепачи и за пръв път, откакто я срещна, Тави изпита страх от това момиче.
– Тави, ако не се облечеш веднага и не тръгнеш с мен, ще те халосам по главата, ще те увия в едно одеяло и ще те нося на рамо.
– Не, няма да го направиш. – Тави прокара нервно език по устните си. – Няма да можеш да минеш с мен през общата зала, не можеш да ме свалиш и през прозореца. Още по-малко с този навехнат глезен.
Амара изскърца ядно със зъби.
– Умно момче – промърмори тя под носа си. – Този холт, а може би и всички други в долината са в опасност. Мисля, че двамата с теб можем да ги спасим. Тави, обличай се. Моля те. Докато се преобличаш, ще ти обясня всичко.
Тави преглътна тежко, без да откъсва очи от младата жена. Холтът е в опасност?
За какво говори тя? Последното, което му трябваше сега, бе да хукне пак из гората. Така за пореден път щеше да докаже на всички, че на него не може да се разчита.
Но Амара спаси живота му. А ако казва истината…
– Добре. Говори. – Тави се наведе, взе дрехите от пода и започна да навлича една по една ризите.
Амара кимна, пристъпи към него и започна да му подава дрехите, за да не губи време при обличането.
– Първо, не съм робиня. Аз съм Курсор. Изпратена съм в тази долина от самия Първи лорд.
Тави я погледна озадачено и напъха ръка в един от ръкавите.
– За да доставиш съобщение ли?
– Не – въздъхна Амара. – Това е само едно от многото неща, които правим, Тави. Аз съм пратеник на Първия лорд. Той мисли, че долината е в опасност, и изпрати мен, за да измисля как да я спася.
– Но ти си момиче.
Тя го изгледа намръщено и нахлузи рязко следващата риза през главата му.
– Аз съм Курсор. И мисля, че Първият лорд е прав.
– Но какво общо има това с мен? С Бърнардхолт?
– Ти си видял опасността, Тави. Трябва да те отведа в гарнизона. Трябва да кажеш на местния граф какво си видял.
По гърба на Тави пробяга студена тръпка.
– Маратът – прошепна той. – Маратите идват. Нали? Както навремето, когато са убили нашия Принсепс?
– Така мисля – отвърна Амара.