– Чичо ми го видя, той трябва да тръгне с теб. Графът никога няма да повярва, че…
– Той не може да дойде. Получил е травма от лечението. Не помни нищо от случката.
– Откъде знаеш това? – попита Тави.
– Чух го. Престорих се, че припадам, и чух всичко. Чичо ти не си спомня нищо, а леля ти ме подозира. Нямам време да им обяснявам. Двамата с теб трябва да тръгнем сега, веднага.
Тави нахлузи бавно туниката върху ризите.
– Защо?
– Защото долу има хора, които са дошли да убият теб, мен и всеки друг, видял марата.
– Но защо един алеран ще убива друг?
– Тави, сега наистина няма време за това. Те са врагът. Те искат да свалят Първия лорд от престола. Искат също маратите да нахлуят в Калдерон и да унищожат всички холтове по пътя си, за да убедят хората, че Първият лорд е слаб и неубедителен владетел.
– Да нахлуят в долината? – зяпна я Тави. – Но това ще означава…
Тя го погледна със сериозно изражение на лицето.
– Ако не предупредим графа, ако войската в гарнизона не е в готовност да посрещне нападението, маратите ще избият всичко живо в Калдерон. С този холт и с всички останали е свършено.
– Враните да… – прошепна Тави. – О, проклети врани и фурии!
– Ти си единственият, който ги е видял. Единственият, когото да отведа при графа, за да вдигнем гарнизона по тревога. – Амара отиде до прозореца, отвори го, обърна се към Тави и протегна ръка. – Идваш ли?
Двамата завързаха чаршафите на Тави за единия крак на леглото му, за да се спуснат по тях в двора. Вятърът свистеше от север и носеше мразовитото щипане на истинската зима. Амара слезе първа и махна на Тави да я последва. Той хвърли вързопа, който бяха увили набързо в одеялото от леглото му. Амара го хвана във въздуха. Тави облиза нервно устни и се спусна по чаршафа.
Амара прекоси мълчешком двора. Навън нямаше никой, но под тежките врати на общата зала се процеждаха светлина и гласове. Портата на вътрешния двор беше отворена и двамата се измъкнаха навън. Тъмнината на нощта се спускаше бързо и сенките по студената земя бяха плътни и черни.
Тави мина покрай конюшнята и се насочи към сушилнята за месо. Постройката беше долепена до ковачницата, за да може да делят един комин в общата стена. Силната миризма на пушек и месо беше обгърнала малката постройка в гъст облак.
– Вземи солта – прошепна Амара. – Вземи направо целия чувал или кофа. Аз ще остана тук да наблюдавам двора. И побързай.
Тави се вмъкна в сушилнята, където светлината на здрачаване почти не проникваше, и тръгна пипнешком към рафтовете на отсрещната стена. По пътя спря да откачи два бута шунка от тавана и ги напъха в импровизирания вързоп под мишницата си. Чувалът от грубо тъкано зебло, в който държаха солта – на едри, грапави кристали, – лежеше на рафта. Тави опита да го вдигне, изпъшка от напрежение, но не успя. Извади едно от одеялата и отряза няколко големи парчета от него. После натрупа на купчини едрата кристална сол в средата им, усука краищата и ги стегна с няколкото кожени върви, с които окачваха месото да се суши.
Събра ги и тъкмо тръгваше към вратата, когато отвън се чу някакво скимтене. Дочу нечие тежко дишане и няколко глухи удара. С обезумели от ужас очи и блъскащо в гърдите сърце, Тави изскочи от сушилнята.
Амара беше приковала с коляно върху гърдите някого на земята и притискаше в гърлото му нож.
– Спри – изсъска ѝ Тави. – Остави го!
– Изскочи изневиделица – отвърна тя, но не отмести ножа.
– Това е Фейд. Не е опасен.
– Не отговори, когато го питах кой е.
– Изплашила си го.
Тави я хвана за рамото и опита да я издърпа от Фейд. Тя го стрелна с поглед през рамо, но не помръдна. После бавно вдигна ножа и се изправи.
Тави се наведе, хвана Фейд за ръката и го издърпа на крака. Беше облечен с дебели дрехи и носеше вълнена шапка с капаци над ушите, които висяха свободно до раменете му и се полюшваха като ушите на куче. На ръцете си имаше стари ръкавици с няколко липсващи пръста. Здравата половина от лицето му беше скована от ужас. Гледаше Амара с обезумели очи и отстъпваше назад, докато не опря рамо в гърдите на Тави.
– Тави – каза Фейд. – Тави. Вътре. Буря идва.
– Знам, Фейд. Но ние трябва да вървим.
– Няма време за това – каза Амара и хвърли бърз поглед през рамо. – Ако някой ни види…
– Тави остава – прекъсна я настоятелно Фейд.
– Не мога. Аз и Амара трябва да отидем да предупредим граф Грам, че маратите идват. Тя е Курсор. Трябва да тръгваме, преди едни лоши хора да се опитат да ни спрат.
Фейд извърна бавно глава към него. Лицето му се изкриви от объркване и недоумение.