– Тави тръгва? Тази вечер?
– Да. Имам сол.
– Да тръгваме вече – изсъска Амара. – Нямаме време.
Фейд се намръщи.
– Фейд също.
– Не, Фейд – каза Тави. – Ти трябва да останеш.
– Тръгва.
– Не можем да мъкнем много с нас – каза Амара. – Робът остава.
Фейд отметна назад глава и зави като ранен вълк.
Тави хлъцна от изненада, скочи към него и притисна устата му с ръка.
– Тихо! Фейд, ще ни чуят!
Фейд спря да вие и погледна спокойно към Тави.
Тави отмести поглед към Амара. Тя извъртя сърдито очи и му махна с ръка да тръгва.
– Добре – каза намръщено Тави. – Можеш да дойдеш, Фейд. Но тръгваме веднага.
Устата на Фейд се изкриви в идиотска усмивка зад ръката на Тави и от гърлото му се разнесе хриптене. Вдигна ръка и изчезна във вътрешността на ковачницата. Миг по-късно се появи отново. Носеше на гръб една опърпана раница и си мърмореше нещо неразбираемо под носа.
– Малоумен е, нали? – попита Амара и поклати глава.
– Добър човек е – отвърна засегнат Тави. – Силен е и работи здраво. Няма да ти се пречка.
– Дано да си прав. – Тя мушна ножа в колана си и хвърли вързопа на Фейд. – Аз съм ранена, а той не. Ще носи и моя багаж.
Фейд изпусна вързопа. Поклони се на Амара, вдигна го и го нарами.
Амара се обърна и понечи да тръгне, когато Тави сложи ръка на рамото ѝ.
– Тези хора. Няма ли да ни настигнат бързо, ако сме пеша?
– Не ме бива много с конете – отвърна тя. – Ти не си призовател на земя. А робът?
Тави хвърли поглед на Фейд и направи гримаса.
– Не. Всъщност той разбира малко от метали, прави подкови и така нататък, но не, не е призовател на земя.
– В такъв случай по-добре да вървим. Един от мъжете, които ни преследват, е точно такъв. Може да накара конете да правят каквото си поиска.
– Но ако те яздят, ще са по-бързи от нас.
– Ето защо е добре да побързаме. Да се надяваме, че ще останат в холта цялата нощ.
– Чакайте ме пред конюшнята – каза Тави и тръгна към нея.
Амара му изсъска да се връща, но той не ѝ обърна никакво внимание. Отиде до вратата и се шмугна вътре.
Тави познаваше животните на Бърнардхолт. Овцете пристъпяха сънливо в кошарата си, а другият добитък заемаше останалата част от същата страна на помещението. В другата огромните гарганти лежаха и дишаха тежко в съня си. Иззад тях се чуваха звуците на неспокойни коне.
Той тръгна тихо през конюшнята, когато чу шум над главата си. Идваше от втория етаж – пространството под гредите на покрива, където държаха сеното. Тави замръзна на място и се заслуша.
– С всичкото вълнение вчера и после през нощта – събитията се трупаха едно връз друго. Но предполагам това е нищо, в сравнение с живота на един търговец на скъпоценни камъни.
Тави примига озадачено. Тихият глас беше на Берите, но се чуваше някак далечен, заглушен, сякаш идваше по много дълга тръба. Отне му известно време да осъзнае, че звучеше точно като този на леля Исана, когато говореше чрез Ручей.
След това се чу женски глас, непознат и идващ от доста по-близко.
– Ето, виждаш ли, скъпи? – измърка лениво. – Сега той има питие пред себе си и ние можем да чуем всяка дума от разговорите в залата. Понякога си струва да побързаш.
Отговори му непознат гърлен мъжки глас:
– Писна ми от цялото това бързане. Когато ги убием и приключим с тази мисия, ще те заключа в някоя стая и ще те държа окована в продължение на седмица.
– О, какъв романтик си, скъпи – измърка жената.
– Тихо. Искам да чуя какво говорят.
Двамата замълчаха и до Тави достигнаха нови приглушени гласове. Той преглътна мъчително и тръгна отново напред. Подмина мястото, откъдето идваха гласовете на непознатите, и стигна до дъното на конюшнята, където бяха конете им.
Те бяха разседлани, но оглавниците им не бяха свалени. Вместо да бъдат окачени на отсрещната стена, седлата бяха оставени на земята до конете, а одеялата преметнати отгоре им, за да съхнат. Явно бяха приготвени за бързо оседлаване.
Тави се промъкна в първата клетка и даде на коня да помирише ръката му. После, докато държеше едната си ръка на гърба на животното, клекна до седлото. Извади нож от колана си и започна да реже широкия ремък, с който се пристягаше седлото за корема на коня. Кожата беше дебела и твърда, но ножът му бе остър и той успя да пререже целия ремък само за секунди.
Тави повтори същото с другите два коня и остави вратите на клетките им отворени, а седлата им напълно неизползваеми. Накрая тръгна обратно, колкото можеше по-тихо, и отвърза една по една трите юзди. Събра ги в ръка и поведе животните към вратата.