Амара погледна на север.
– Когато бурята се развихри, с всичките фурии в нея… – Тя поклати глава. – Но дотогава имам предимство. Сирус.
Тя затвори очи за момент и вятърът се завихри около нея. Накара широките ѝ дрехи да заплющят, въпреки че тези на Тави, който стоеше само на крачка-две от нея, не помръднаха. Амара разпери леко ръце и вихрушката я отлепи от земята, вдигайки облак прах и скреж, който обви краката ѝ до коленете. Тя увисна във въздуха на място, отвори очи и се понесе леко вляво, после отново вдясно.
Тави я зяпна с ококорени от удивление очи. Досега не беше виждал толкова силна въздушна фурия.
– Ти можеш да летиш – каза той.
Амара му се усмихна и въпреки тъмнината, лицето ѝ сякаш се озари.
– О, това ли? Нищо работа. Може би когато всичко това свърши, ще ти покажа какво означава истинско летене. Буреносните фурии в тази долина са от най-злите и скоро ще са тук. Но поне дотогава това ще попречи на Фидел… на врага да ме открие.
– Щом казваш – каза неуверено Тави. – И си сигурна, че ще ни откриеш?
Усмивката на Амара посърна.
– Ще се опитам. Но ако не се видим до няколко часа, продължавайте сами. Можеш ли да стигнеш до гарнизона?
– Естествено. Искам да кажа, така мисля. А и чичо ми ще тръгне да ме търси. Той може да ни открие навсякъде из тази долина.
– Надявам се да си прав. Чичо ти изглежда добър човек. – Амара обърна гръб на Тави и Фейд и се загледа в посоката, от която бяха дошли. Постави една стрела в тетивата на лъка. – Иди в гарнизона. Предупреди графа.
Тави кимна, бръкна в торбата и извади едно от вързопчетата със сол. Хвърли го на тревата до Амара, като внимаваше да е достатъчно далече от вихрушката на фурията ѝ. Тя хвърли бегъл поглед на солта, после на Тави.
– Благодаря – каза му.
– Успех.
– Тави. – Фейд подръпна ръкава му. – Вървим.
– Ъхъ. Хайде.
Тави се обърна и тръгна надолу по хълма. Ускори ход и постепенно премина в бяг. Фейд, очевидно неизпитващ умора, се залепи до него и не изостана нито крачка назад. Двамата оставиха Амара на върха на хълма зад гърба си и тъмнината на спускащата се нощ ги погълна. В подножието на хълма Тави се ориентира за посоката по две огромни канари, които преди време двамата с Фредерик бяха измъкнали от полето, и само след четвърт час стигна до гората. Навлезе в тъмните сенки на елховите клони и трепетлики, под високите оголели дъбове.
Веднъж озовал се в гората, Тави забави крачка. Беше запъхтян. Притисна ръка до гърдите си, откъдето се надигаше остра, пробождаща болка.
– Никога преди не съм тичал толкова дълго наведнъж – каза той на Фейд. – Краката ми се схващат.
– Легионите. Тича, поход, тренировка – отвърна робът. Обърна глава да погледне през рамо и жигосаното му с „клеймото на срама” лице потъна в сянка, само очите му останаха да проблясват. – Тави в легиона, тича много.
Тави за пръв път чуваше толкова много думи накуп от устата на роба. Той килна глава на една страна и го погледна изпитателно.
– Фейд? Ти бил ли си легионер?
Лицето на роба почти не помръдна, но на Тави му се стори, че долови в чертите му дълбока, стара болка.
– Фейд. Страхливец. Избяга.
– Избягал си от какво, Фейд?
Робът се обърна на другата страна и тръгна навътре в гората. Насочи се на изток. Тави го гледа известно време, после тръгна след него. Напредваха добре. Тави се опита на няколко пъти да заприказва Фейд, но той не отговори на въпросите му. Докато вървяха вятърът непрестанно се усилваше и скоро гората зашептя, заскърца и застена. Тави забеляза движение в короните на дърветата – горските фурии, подобно на горските животни, ставаха неспокойни с наближаване на бурята, прелитаха безшумно между клоните и надзъртаха скришом от сенките. Те не го плашеха – беше свикнал с тях, също както беше свикнал с животните на холта. Но ръката му не се отделяше от дръжката на ножа, за всеки случай.
Скоро между дърветата отпред се разнесе шумът на течаща вода и Тави избърза пред Фейд. Двамата се озоваха на брега на Бързата река – малка, но бърза река, която влизаше в долината от подножието на Гарадос и препускаше към планините на юг.
– Така – каза Тави. – Сега трябва да намерим брода, който чичо Бърнард обозначи някога. Ако минем реката тук, ще мога да намеря пътя през гората, за да излезем от другата страна. Иначе горските фурии ще ни въртят в кръг, докато се изгубим напълно. Чичо каза, че когато бил млад, няколко човека така се заблудили в гората, че никога не излезли живи от нея. Той ги намерил умрели от глад на една стрела разстояние от големия каменен път, който така и не открили.