Фейд кимна, без да откъсва от Тави очи.
– Мога да ни прекарам през този гора, но трябва да тръгнем от мястото, което обозначи чичо. – Той прехапа устна и огледа течението на реката. – А и с тази буря зад нас. Ето. – Той бръкна в импровизираната торба на рамото си, извади едно вързопче сол и го подаде на Фейд. – Дръж това готово, в случай че ни потрябва. Гледай да не го изгубиш.
– Да не изгуби – повтори тържествено робът и кимна.
– Мисля, че беше насам. – Тави тръгна нагоре по течението на реката.
Докато вървяха, нощта се спусна окончателно над долината. Тави едва виждаше къде стъпва, а Фейд се препъваше и мърмореше зад гърба му.
– Ето го – обяви накрая Тави. – Тук ще прекосим реката. Виждаш ли белия камък? Чичо Бърнард го сложи там, за да се вижда добре. – Тави се спусна по голия студен склон към водата.
Робът изписка зад гърба му.
– Фейд?
Тави се обърна и видя някой да приближава към него в тъмното. Нещо го удари здраво в лицето и краката му се подкосиха. Падна назад в плитчината на хладните води на Бързата река. Разтърси глава и опита да фокусира погледа си. Усети вкуса на кръв в устата си.
Битан от Кордхолт се наведе, вдигна го за яката на ризата и пак го удари в лицето – ослепителна светлина и изгаряща болка. Тави опита да вдигне ръце и да се защити, но юмрукът на по-голямото момче се стовари отгоре му с премерена, садистична прецизност, отново и отново.
– Достатъчно – избоботи гласът на холтър Корд. – Извади го от водата, Битан. Освен ако не искаш пак да започнеш да се давиш.
Тави вдигна очи. Виждаше размазано. Горе на брега видя огромния силует на Корд, с развяна от вятъра дълга, на прави мазни фитили коса. Оглеждаше водата, а в краката му лежеше неподвижно безформено тъмно петно: Фейд.
Битан издърпа Тави от водата и го захвърли на брега. Красивото му лице беше изкривено от злобна усмивка.
– Сам се катери нагоре, изрод такъв.
Тави се изкатери нагоре, разтреперан от пронизващия студен вятър. Бурята, спомни си той. Бурята започваше. Пропълзя на четири крака до Фейд и видя, че робът дишаше, но не мърдаше. По изкривеното му лице лъщеше кръв.
Битан се изкатери след Тави по склона, срита го в ребрата и го преобърна по гръб на земята.
– Прав се оказа, тате – каза той.
– Хм, знаех си аз, че ще пратят някой при Грам заради малката кавга от онази вечер. Ама не очаквах, че ще пратят изрода и малоумния.
– Момчето е умно, тате – разнесе се тихият глас на Арик. Тави вдигна глава и видя малко по-встрани високия, слаб силует на по-големия син на Корд. – Той може да пише. За да подадеш жалба, трябва да можеш да пишеш.
– Пак не се връзва – отвърна Корд. – В хубаво време може и да го пратят, но не и в тази буря.
– Освен ако Бърнард не е мъртъв, тате – намеси се злобният глас на Битан. – Може и онази кучка да е умряла, докато се е опитвала да го спаси. Той имаше вид на умрял още като го донесоха.
Корд се обърна към Тави и го ръгна с върха на единия си ботуш.
– Е, изрод? Говори.
Мислите на Тави запрепускаха бясно. Трябваше да намери начин да ги забави достатъчно, за да може или Амара да ги настигне, или чичо му да ги открие. Но за какво говореха тези тримата? Кавга от онази вечер? Случило ли се беше нещо в нощта, когато чичо Бърнард се беше прибрал ранен? Това ще да е. Бяха ли се опитали да убият чичо му? Затова ли се тревожеха някой да не подаде писмено оплакване до граф Грам?
– Говори, момче – сръчка го отново Корд. – Или ще те погреба тук.
Тави преглътна.
– Ако ви кажа, ще ни пуснете ли да си вървим?
– Да ви пусна? – попита предпазливо Корд.
– Той има предвид и малоумния, тате.
Корд изсумтя.
– Зависи какво ще чуя, изрод. И дали ще ти повярвам.
Тави кимна и заговори, без да вдига очи от земята:
– Чичо Бърнард беше ранен от маратски войн. Пострада, докато ме защитаваше. Един от Курсорите на Първия лорд пристигна в холта и сега аз трябва да стигна до граф Грам и да го предупредя за маратите. Да му кажа да вдигне гарнизона по тревога и да се подготви за битка.
За момент настъпи пълна тишина. После Корд прихна в кратък, гърлен смях. Тави усети нечия ръка да го сграбчва за косата.
– Дори изрод като теб трябва да се досети, че няма да се вържа на подобни глупости.
– Н-но – заекна Тави. Сърцето му заблъска лудо. – Истина е! Кълна се във всички фурии, истина е!
Корд го повлече надолу по склона, към водата на бързея.
– До гуша ми дойде от лъжите ти, изрод.