Тави погледна към Ерен и поклати глава. Чувстваше се отговорен за него – приятелят му изобщо нямаше да е тук, ако не го беше последвал. Обърна се към Бренсис и каза:
– Бренсис, моля те, остави ни на мира. Искаме само да закусим.
Бренсис допря ръка до ухото си и направи израз на престорено учудване.
– Чухте ли нещо? Вариен, ти чу ли?
Един от двамата лакеи на Бренсис, седящи зад него, се изправи и се приближи. Вариен беше среден на ръст и широкоплещест. Робата му не беше ушита от толкова хубав плат като Бренсисовата, макар и да бе по-добра от тази на Тави. Излишните тлъстини придаваха на лицето му сприхаво, заядливо изражение, а неговите светли, тънки като на дете коси изглеждаха твърде изтощени в сравнение с къдриците на Бренсис. Шнурчето му беше украсено с няколко бели и зелени мъниста, които въобще не бяха в хармония с мътните му светлокафяви очи.
– Май чух да пищи плъх.
– Възможно е – изрече Бренсис със сериозен вид. – Е, писарче, какво предпочиташ – земя или вода?
Ерен преглътна с усилие и отстъпи назад.
– Чакайте. Не търся неприятности.
Бренсис, присвил очи, пристъпи към дребното момче и го сграбчи за академската униформа.
– Земя или вода, жалко свинче!
– Земя, милорд – намеси се Вариен и очите му проблеснаха лошо. – Закопай го до шията в земята и нека умната му глава се попече малко на слънце.
– Пусни ме! – възкликна Ерен.
В гласа му се появиха нотки на паника.
– Земя да бъде – каза Бренсис и посочи с едната си ръка към земята и пръстта се надигна и потрепери.
За момент не се случи нищо, после пръстта се размърда и омекна, започнаха да се надигат мехури, породени от съвместното призоваване на земя и вода, разнесе се бълбукане.
Тави се огледа, търсейки помощ, но тя нямаше откъде да дойде. Наблизо не се забелязваше някой от учителите, а от учениците никой освен Макс не се осмеляваше да се противопостави на Бренсис при опитите му да се забавлява за нечия чужда сметка.
– Почакай! – извика Ерен. – Моля те, нямам други обувки!
– Чудесно – каза Бренсис. – Явно на твоето семейство ще му се наложи да спестява пари още едно поколение, преди да изпрати още някого тук.
Тави осъзна, че трябва да отвлече вниманието на Бренсис от Ерен, но не можа да измисли нищо по-добро от това, да се наведе, да загребе шепа кал и да я захвърли в очите на по-големия ученик.
Младият Калар ахна от изненада, когато калта пльосна върху лицето му. Избърса я и се вторачи изумено в мръсните си пръсти. Учениците, наблюдаващи сцената, прихнаха, но когато Бренсис се обърна към тях, отместиха погледи и прикриха усмивките си с ръце. Бренсис изгледа Тави намръщено, с гняв в очите.
– Да вървим, Ерен – каза Тави и побутна приятеля си в посока на столовата.
Ерен се препъна, но после хукна към вратата. Тави понечи да го последва, без да обръща гръб на Бренсис.
– Ти! – изръмжа Бренсис. – Как смееш!
– Стига, Бренсис – каза Тави. – Ерен не ти е направил нищо лошо.
– Тави! – изсъска Ерен предупредително.
Тави усети нечие присъствие зад гърба си и се приведе. Отскочи встрани – тъкмо навреме, за да избегне удара на Ренцо, вторият приятел на Бренсис.
Ренцо беше просто огромен. И на височина, и на ширина. Имаше тъмни коси, едва набола брада и дребни очички върху ъгловатото лице. Академската му туника беше ушита от обикновен плат, но размерите ѝ бяха такива, че сигурно струваше двойно по-скъпо от онези на останалите ученици. На шнура му имаше само кафяви мъниста – но страшно много на брой. Той пристъпи отново към Тави и запрати огромния си юмрук напред.
Тави успя да избегне и този удар и извика:
– Ерен, намери маестро Гал!
Ерен нададе тревожен вик, Тави погледна през рамо и видя, че Вариен е хванал малкия писар за раменете и го стиска болезнено.
Объркан, Тави не успя да избегне следващата атака на Ренцо, който го сграбчи безмълвно и без никакви церемонии го запрати във фонтана.
Тави пльосна във водата и шокът от студа му изкара въздуха. За миг размаха крака, опитвайки се да се оттласне от дъното, и се озова седнал в дълбоката два фута вода на фонтана. Започна да плюе.
Бренсис стоеше до фонтана и калта капеше от бузите върху разкошните му дрехи. Върху красивото му лице се изписа гняв. Той вдигна едната си ръка и направи муден жест с китката си.
Водата около Тави се разбушува сякаш по своя собствена воля. От повърхността ѝ се надигнаха пара и изгаряща горещина. Тави се задъха и вдигна едната си ръка, за да предпази очите си, докато се опираше с другата в дъното. Горещината изчезна толкова внезапно, колкото се беше появила.