— Чувате ли ме? Ако не останете, най-вероятно ще умрете.
— Да — уморено и спокойно отговори Красус. — Къде ми е бронята?
Глава 24
Тави седеше, увесил крака от ръба на крепостта на Ларарл и наблюдаваше продължаващата долу битка. Малко встрани от него седяха Варг и Дуриас и също гледаха надолу и тихо разговаряха. На следващия ден времето беше студено, но ясно. Когато го нямаше смразяващият костите дъжд и сняг, покривът беше поносим, като се отчетяха и кратките почивки в укритието, създадено с помощта на земна магия.
Тави можеше само да се възхищава на силата и ефективността на шуаранската отбрана срещу вордите — враг толкова многоброен, че той дори не можеше да ги преброи, въпреки ясния ден и многото часове за броене. Преди няколко часа му се струваше, че наблюдава движение на вълни в морето, а не вражеска армия в настъпление. Шуаранците демонстративно задържаха този прилив и всяка нова вълна се разбиваше в гранита на тяхната решителност.
Тави трепна. Това не беше приятно сравнение: скалата ще устои известно време, но морето в крайна сметка ще я отнесе. Последната победа винаги е на морето.
Максимус се приближи — звукът на стъпките му по каменния покрив беше характерен. Тави се обърна и видя сянката на Макс да се събира в краката му. Обяд.
— Два дни. Трябваше да се върне още снощи — тихо каза Макс. — Или поне да даде някакъв знак или вест.
— Засега още няма причина за безпокойство — спокойно каза Тави. — Може там да е имало забавяне или нещо, което да изисква неговата помощ. Или може би чакат настъпването на мрака, преди да организират бягството.
— Тогава той щеше да намери укритие в полезрението ни и да изпрати съобщение с помощта на фурии — не се съгласи Макс.
В сърцето си Тави започваше да мисли по същия начин, но нямаше смисъл да увеличава още повече загрижеността на Максимус за брат му, като се съгласи с него. Освен това не беше като да имат други варианти, освен да си пробиват път с бой от Шуар. А това не можеше да свърши добре, просто щеше да е въпрос на време. Численото превъзходство беше прекалено голямо.
— Бъди търпелив, Макс — каза Тави. — Разбирам, че ти е трудно, когато няма какво да смачкаш или кого да съблазниш, но бих го приел за услуга.
Макс се усмихна и постави единия си ботуш в защитения с броня гръб, имитирайки слаб тласък.
— Искате ли урок по летене, ваше височество? Въпреки че, честно казано, трябва да ви предупредя, че след него едва ли ще може да се наречете така.
Тави се обърна и се ухили на приятеля си. Макс се настани до него на ръба на покрива и погледна към битката.
— Те не могат да спечелят — каза той тихо.
— Знам — отговори Тави. — Те също го знаят. Много от тях няма да си го признаят, но знаят.
— Вордът няма да спре дотук — каза Макс. — Нали така?
— Няма — каза Тави. — В Алера имахме достатъчно късмет и решителност да ги разбием, докато бяха още слаби. Ние се утвърдихме като основна заплаха за тях. Затова те дойдоха тук, където ще имат повече възможности за разпространение и възпроизвеждане. Но няма да допуснат една и съща грешка два пъти.
— Кървави врани — въздъхна Макс. — Знаех, че ще кажеш нещо подобно.
Той посочи с брадичка към безчетните сили на ворда.
— Не можем да спрем това. Дори да призовем всички легиони на Алера и всеки призовател.
— Не и със стандартните тактики — отговори Тави.
Макс изсумтя.
— Имаш ли нещо предвид?
Тави леко се усмихна. Това беше по-добър отговор от „нямам представа как да се справя с това“ и в същото време не трябваше да лъже приятеля си.
Макс го гледа известно време, после кимна, отпускайки се леко.
— Добре — каза той. — Както искаш.
— Благодаря — отговори Тави.
Макс наблюдаваше битката мълчаливо.
— За мой срам трябва да призная, че на канимите не им липсва смелост.
— Това не е изненадващо. След това, което нарашанците ни направиха.
Макс махна с ръка.
— И все пак.
Тави кимна.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Можем ли да им помогнем с нещо?
Тави поклати глава.
— Не мисля. Предвид отношението им към нас. Ларарл е решен да удържа докрай и достатъчно от неговите хора му вярват, за да се задържи на власт.
— Най-вероятно — отговори Макс. — Мисля, че нашите хора биха се държали по същия начин. Повечето Върховни лордове биха предпочели да умрат в битка, отколкото да позволят на някой друг да ги изгони от земите им.