— Ще видим. Няма да се наложи да чакаме дълго.
Думите имаха депресиращ ефект върху Макс. Той млъкна за известно време.
— Какво ще правим с Красус? — попита Макс.
— Ще чакаме — отговори Тави. — Засега. Ако до вечерта не се свърже с нас, ще разгледаме алтернативни варианти.
— Той е добре — каза Макс. — По-бърз е от гладна врана, а полетът му е почти невъзможен за проследяване. Той е добре.
„Ако е така, то къде е тогава?“ И отново Тави не изрази мислите си на глас.
— Тук не забелязах нищо, което би могло да представлява реална заплаха за него.
Макс кимна и въздъхна.
— Може би старият Магнус е замислил нещо. Задържал го е по някаква причина.
— Може би.
Макс изръмжа, скочи и започна да крачи неспокойно по покрива.
— Просто не мога да чакам и да не правя нищо!
Тави бръкна в една от кожените торбички на кръста си и извади пръчка въглен и няколко сгънати листа пергамент.
— Ето — каза той. — Вземи това и нарисувай карта на града. Всяка сграда, която можеш да видиш. Може да ни е полезно, ако по някаква причина се наложи да вървим.
Макс погледна хартията и пръчката.
— Няма да издържите дълго като Първи лорд, ако товарите сингуларите си с домашни задачи, милорд.
— Знам. Но ако съм принуден постоянно да слушам тяхното хленчене, по-добре сам да се намушкам и да улесня живота на убийците.
Макс изсумтя и се отдалечи, огледа канимския град и започна да рисува върху най-горния лист.
Кайтай се появи от заслона и седна до Тави, наблюдавайки битката леко незаинтересовано.
— Това беше много мило то твоя страна.
— Хм?
— Да дадеш на Макс нещо, с което да е заета главата му.
— О, това ли — каза Тави. — Той всъщност е много по-умен, само се преструва. Получаваше добри оценки в Академията в продължение на две години, въпреки че се отдаваше на разврат почти всяка вечер. Ако не му бях дал нещо да прави, щеше да ни подлуди всички.
— Жалко, че тук няма по-уединен ъгъл — промърмори Кайтай. — Със сигурност щях да намеря нещо за правене… за да си държа главата заета.
Тя се усмихна и взе ръката на Тави.
— Ще дойдеш ли с мен?
Тави й се усмихна смутено.
— Не е за дълго.
Кайтай посочи с брадичка към касапницата пред крепостта.
— Писна ми да гледам това. Сигурно и на теб.
Тави за последно погледна битката и поклати глава.
— Вероятно си права, но…
Те станаха и се отдалечиха от ръба на покрива. След като бяха далеч от всички останали, Тави попита:
— За какво мислиш?
— Досега трябваше да получим някакви новини от Красус — каза тя.
— Да.
— Но ти не предприемаш нищо.
— Чакам.
Кайтай се замисли за момент със сериозно изражение на лицето.
— Доколкото те познавам, мога да кажа със сигурност, че най-лошо от всичко ти се получава да стоиш бездеен — тя го погледна в очите. — Особено когато нещо те заплашва, чала.
Тави й се усмихна леко.
— Притесняваш се, че съм се предал на отчаянието.
Тя сви рамене и направи неопределен жест с ръка.
— Това е едно от предположенията. Но най-много ме притеснява, че не се държиш както обикновено. Очаквах, че вече си измислил половин дузина свръх сложни планове за бягство.
Тави поклати глава.
— Не.
Кайтай кимна.
— Защо не?
— Защото трябва да чакаме — каза Тави. Той погледна към града долу. — Въздухът е пълен с тях. Каквото и да направим, то няма да доведе до нищо — засега. Трябва да изчакаме.
— Какво?
Тави сви рамене.
— Честно? Не съм сигурен. Просто…
Той се опита да намери правилните думи, но не успя. И отново сви рамене.
— Инстинкт — каза Кайтай.
— Да — отговори той.
— И преди си го имал.
— Да.
Кайтай го погледна в очите, кимна и каза:
— Достатъчно разумно.
Изведнъж на улицата под кулата прозвуча рог.
Тави направи няколко крачки, за да види източника на звука, идващ от улицата някъде в основата на кулата. Половин дузина таурги, дишайки тежко, се носеха по улицата с пълна скорост, като надаваха жалостиви ревове. Канимите по улицата се пръскаха пред тях, а един от яздещите каними отново наду предупредително рога си. Отрядът воини в сини брони с грохот спря на половината път до основата на кулата, командирът на колоната скочи на земята, без да си прави труда да завърже звяра си, и забързано влезе вътре.