— Разбиваш предстоящата буря, преди да набере сила, за да се разрази отново?
— Това е мой дълг като графиня Калдерон — отговори Амара. Тя прекоси стаята, отиде до него, застана на пръсти и нежно го целуна по устните. Той я прегърна през талията и я придърпа към себе си, отговаряйки на целувката — бавно, удължавайки удоволствието.
Когато устните им най-накрая се разделиха, Амара издаде тих доволен звук и с усмивка попита:
— Труден ден ли беше?
— Сега е по-добре — каза той. — Ти сигурно си прегладняла.
— Умирам от глад. Ще хапнем ли?
Направиха само крачка, преди да прозвуча сигнален рог — предупреждение за пристигащи рицари Аери. Миг по-късно друг рог му отговори в далечината и след няколко секунди летящите рицари Аери се гмурнаха отвисоко с максимална скорост — двадесет здрави мъже, носещи паланкин.
— Странно — каза Бърнард. — Двайсет за един-единствен паланкин? За сбруята трябват само шестима.
— Може би ескорт? — предположи Амара.
— С рицари Аери, колкото е щатът на цял легион, като ескорт? Кой може да е толкова важен?
Рицарите изчакаха до последно, преди да забавят и да се приземят в средата на двора, точно срещу щаба на Харисън, като фуриите им вдигнаха ураганен вятър.
— Допълнителни ръце — досети се Амара, когато поривите на вятъра утихнаха. — Летели са с голяма скорост и са се сменяли по пътя.
Бърнард изсумтя.
— Защо ли е това бързане?
Един от рицарите Аери притича до Бърнард и удари с юмрук по нагръдника си в легионерски поздрав. Бърнард машинално върна жеста.
— Ваше превъзходителство — каза рицарят и подаде запечатан плик. — Принуден съм да ви помоля заедно с графинята незабавно да дойдете с мен.
Амара вдигна вежди и се спогледа с мъжа си.
— Арестувани ли сме? — попита тя с неутрален тон.
— Подробностите са в писмото — отговори рицарят.
Бърнард вече го беше отворил писмото и четеше.
— От Първия лорд е — каза той спокойно. — Заповядва ни незабавно да отидем в Алера Империя.
Амара почувства проблясък на гняв.
— Вече не работя за Гай — отчетливо каза тя.
— Отказвате да се подчините ли, графиньо? — любезно попита рицарят.
— Амара… — започна Бърнард.
Амара трябваше да замълчи, но огънят на гнева й се подхранваше от спомените за друг, много по-страшен огън, и болката й надделя.
— Назовете поне една причина защо съм длъжна.
— Защото, ако не го направите — учтиво отбеляза рицарят, — ще трябва да ви арестувам и да ви заведа на съвета в окови, ако е необходимо.
Амара почувства как ставите й пукат в знак на протест, когато стисна пръсти в юмрук.
Бърнард положи голямата си, силна ръка на рамото й и избоботи:
— Ще дойдем.
— Благодаря ви — каза рицарят със сериозно изражение на лицето. — Насам, моля.
— Позволете ми да взема няколко неща за пътуването, ако обичате.
— Две минути — каза рицарят. — Не мога да се задържам повече, ваше превъзходителство.
Амара го погледна.
— Защо не? — попита тя бързо. — Какво е станало?
— Война — кратко обясни той. За момент погледът му стана тревожен. — И ние губим.
Глава 4
Исана Гай, Първата лейди на Алера, се събуди посред нощ от шум в двора под покоите си.
Седалището на Върховен лорд Плацида беше шокиращо спокойно, дори по стандартите на Върховните лордове. Макар да беше изискан дом от бял мрамор, то представляваше просто четириетажна сграда, построена около централен площад и градина, които бяха обществено достъпни. В столицата Исана беше виждала сезонни домове на други Върховни лордове, които са много по-големи и по-сложно направени от този на предците на рода Плацида.
И въпреки това тази къща, макар и не толкова огромна, имаше своята тиха завършеност. Всеки каменен блок беше полиран и перфектно прилепнал. Всяка част от дървената дограма, всяка врата, всяка щора беше изработена съвършено от най-добрите видове дърво. Мебелировката също беше изработена старателно и поддържана с много любов.
Но най-важната разлика, помисли си Исана, идваше от хората в домакинството.
Столицата, подобно на много други големи градове на Империята, които тя беше посещавала, съдържаше в себе си различни слоеве на алеранското общество. Гражданите обикаляха и се перчеха в най-добрите си тоалети, докато обикновените свободни хора предпочитаха да си изпълняват задачите и да стоят настрана, а по-бедните свободни и робите блъскаха най-тежката работа в ужасна нищета.