Първият лорд се движеше като човек, много по-млад от годините си, и с няколко бързи стъпки преодоля разстоянието от Сенаториума до сенаторските ложи. Той мина между ложите на лордовете на Фригия и Антилус, като в никоя от тях нямаше Върховен лорд.
Присъстваше лейди Фригия, а възрастният едноок лорд, който се намираше в насрещната ложа, очевидно представляваше Върховен лорд Антилус: на гърдите му висеше кинжал с печата на Дом Антилус.
Мърморенето се превърна в нарастващ шум, когато Гай слезе долу.
— Граждани! — каза Първият лорд, вдигайки ръце, за да вземе думата в Сената. Гласът му, усилен от фуриите на сградата, достигна до всеки присъстващ. — Граждани, моля ви.
Говорителят на Сената, Исана не беше сигурна кой точно е той тази година, някой от Парция, както й се струваше, бързо зае трибуната.
— Ред! Ред в Сенаториума! — гласът му, сякаш принадлежащ на титан, прогърмя из цялата огромна зала и удави гласовете на събралите се граждани.
На Исана й се мярна кратката жестока мисъл, че този човек вероятно е доста доволен от себе си. Макар че, като се замисли — колко ли често има възможност и причина да надвика половината граждани на Алера? Тя можеше да си припомни някои дни, когато и на самата нея това би й било добре дошло.
Щом шумът се превърна в тих шепот, говорителят кимна и каза:
— Радваме се да ви приветстваме на това извънредно заседание на Сената, свикано по молба на Първия лорд. Сега ще дам думата на Гай Секстус, Първи лорд на Алера, за да съобщи на уважаемите участници на това събрание информация, имаща ключово значение за Империята.
Преди той да завърши да говори, Гай вече беше приближил до трибуната и уверено зае мястото му.
В движенията му нямаше нито заплаха, нито арогантност, нищо, което би могло да предизвика в говорителя друго освен досада, но Гай някак успя да го изтласка, така както голямо куче избутва малко от купа с храна и го прави толкова плавно и естествено, сякаш целият свят е длъжен безусловно да му се подчинява — и като следствие точно така се получаваше.
Исана поклати глава, едновременно ядосана от високомерието на този човек и възхитена от сдържаността му. Гай никога не използваше разнообразните си сили — характер, воля или призоваване — над необходимото. Разбира се, той никога не позволяваше нещо да застане между него и онова, което смяташе за „необходимо“. Без значение колко невинни хора могат да загинат вследствие на това.
Исана сви устни и се застави да не си припомня финала на бунта на лорд Калар и собствената му ужасна смърт, смъртта на неговия град с всичките му жители, както и на всички имения около него и на живеещите в тях хора. Сега не беше моментът отново да обсъжда действията на Гай Секстус или да решава какви са — военни действия, необходимост, убийство или, най-вероятно, по малко и от трите.
— Граждани — започна той, а тонът на ясния му глас беше сериозен и сдържан. — Днес не дойдох при вас като Първи лорд, един от онези, които управляват Империята вече стотици години. Дойдох при вас, за да ви предупредя. Дойдох при вас, за да ви призова да изпълните своя дълг. И дойдох при вас, за да ви помоля да надхвърлите всичко, което дългът изисква.
Той направи пауза, а ехото на гласа му се разля и замря под потъмнялото небе.
— Алеранци — каза той, понижавайки глас, — ние се намираме в състояние на война.
Глава 6
— Разбира се, че сме в състояние на война — сърдито измърмори Амара на Бърнард. — Ние на практика винаги сме в състояние на война. Имаме постоянен конфликт с канимите, продължаващ от поколения конфликт на Защитната стена, както и периодични спорове с войнствени орди на маратите и техните зверове.
— Шшшт, любов моя — каза Бърнард и я потупа по ръката.
Те седяха доста далеч над ложата на Върховен лорд Рива, но Бърнард не си беше направил труда да съчетае цветовете си с тези на Дом Рива. Зелените и кафяви цветове на граф Калдерон като правило се съчетаваха с пейзажа около дома му, но сред алените и златни одежди на гражданите на Рива това имаше обратен ефект.
Но, както й изглеждаше на Амара, това изобщо не притесняваше мъжа й.
— Просто не виждам смисъл да се разиграва драма от това — каза Амара и скръсти ръце. — Оставя драматичната пауза да продължава прекалено дълго.